Предани

едва не я загубих, че дори и не обмислих думите на Нита.

Или може би съм свикнал да лъжа, вместо да казвам трудните неща?

– Не беше манипулация, а истина – отговаря Нита, но по-спокойно. Вече не изглежда

гневна, а само уморена. Ръката се плъзва по лицето и после по косата, сякаш да я

изглади. Не минава в настъпление, не се оправда. Може би в крайна сметка е искрена. –

Ще те арестуват само за това, че знаеш тези неща и не си съобщила. Затова си мислех,

че ще е по-добре наистина да не знаеш и да си спестим всички неприятни последствия.

– Е, вече е късно. Трис идва с нас. Проблем ли е?

– По-добре и двамата да дойдете, отколкото нито единия. Усещам, че е ултиматум –

казва и завърта очи с досада. – Да вървим.

Тръгваме по тихите коридори към лабораториите. Никой не обелва дума. Цялото ми

съзнание е концентрирано върху скърцането на подметките ми по пода, върху всеки глас,

който долавям някъде в далечината, върху всеки шум от затваряща се врата. Имам

чувството, че вършим нещо забранено, макар че не е така. Засега.

Нита спира пред входа към лабораториите и вади картата си. Минаваме покрай стаята

за генна терапия, където видях за първи път генетичния си код. Продължаваме още по-

навътре. Никога не съм стигал толкова дълбоко в комплекса. Тук е мрачно и

неприветливо, туфи прах танцуват под стъпките ни.

Достигаме до друга врата, която Нита отваря с рамо и влизаме в нещо като склад. По

стените са наредени сиви метални шкафове с чекмеджета. Всяко е обозначено с номер,

написан с химикал върху залепено парче хартия. Мастилото е избеляло с времето. В

средата на стаята има маса с компютър и микроскоп. Зад компютъра седи млад мъж с

руса пригладена назад коса.

– Тобиас, Трис, това е приятелят ми Реги – казва Нита. – Той също е генетично

увреден.

– Радвам се да се запознаем – усмихва се широко той, става и се здрависва първо с

Трис, после и с мен.

– Нека първо им покажем слайдовете – предлага Нита.

Реги чуква монитора на компютъра и ни подканва да се приближим.

– Няма да ви ухапе – казва.

С Трис се споглеждаме, заставаме зад него и се взираме в монитора. Започват едно

след друго да изникват изображения – черно-бели снимки, които изглеждат смачкани и

изкривени, очевидно са много стари. След няколко секунди разбирам, че някой е снимал

страданието: деца с изкривени глави и огромни изпъкнали очи, канавки, в които лежат

стотици трупове, огромни горящи купчини книги...

Снимките се движат толкова бързо, като страници на книга, оставена на волята на

вятъра, че получавам единствено общо впечатление от ужасите. Отклонявам очи,

неспособен да гледам това повече. Всичко в мен заглъхва.

Поглеждам към Трис. Лицето е като застинала вода. Сякаш това, което вижда, не е

в състояние да накара водата да се развълнува. В един момент долната

устна

потреперва, но тя веднага я прехапва, за да прикрие ужаса си.

– Погледнете тези оръжия – казва Реги и слага на пауза една от снимките. На нея има

мъж в униформа, който държи пушка. – Те са ужасно стари. По време на Чистата война

са се използвали много по-модерни и усъвършенствани оръжия. Дори Бюрото не може да

отрече това. Тези снимки трябва да са направени по време на война, избухнала много

преди Чистата и предизвикана от хора с чисти гени.

– Как можеш да скриеш война? – питам.

– Хората живеят в изолация, гладуват – казва Нита много тихо. – Знаят само това, на

което ги учат. Виждат само тази информация, която им се подава. И кой контролира

това? Правителството.

– Добре, ясно. – Трис отметва глава назад. Говори бързо, нервно. – Значи ни лъжат за

вашата... нашата история. Това не означава непременно, че са врагове, а може би, че са

незапознати с историята на човечеството хора, които искат да направят света по-добър.

Чрез нови технологии.

Нита и Реги се споглеждат.

– Там е работата, че използват тези технологии, за да нараняват хора – казва Нита.

Тя слага ръце на масата и се обляга напред към нас. Отново виждам как

революционната сила в нея взема превес над старателната лаборантка с увредени гени.

– Когато Аскетите искаха да разкрият голямата истина за света по-рано, отколкото

трябваше – изрича бавно тя, – и когато Джанийн реши да спре това, Бюрото с огромна

охота даде най-съвременния серум на симулацията. Същия, който зароби мозъците на

Безстрашните и под чието влияние те атакуваха и унищожиха Аскетите.

Трябва ми време да осъзная думите ѝ.

– Това не е вярно – отвръщам. – Джанийн ми спомена, че най-много Дивергенти има

сред Аскетите. В тази каста генетично чистите са били най-много, а ти самата твърдиш,

че Бюрото цени живота им. Защо тогава да помага на Джанийн да ги избива?

– Джанийн не беше права – обажда се Трис сякаш в транс. – И Евелин го каза. Най-

много Дивергенти има сред безкастовите, а не сред Аскетите.