Предани

хващам за първия план, който ми подхвърлят.

– Знаеш ли, доведох те тук, защото исках да съм честен с теб, а не за да правиш

заядливи забележки, да критикуваш и да ми даваш заповеди!

– Помниш ли последния път, когато не се довери на „заядливите ми забележки“? –

казва тя студено. – И после кой се оказа прав? Аз. Бях права, че видеото на Едит

Прайър ще промени всичко. Бях права за Евелин. Сега съм права и за това.

– Да, ти винаги си права. Беше ли права, когато се хвърляше в опасни ситуации, без

никой да ти пази гърба, без оръжие? Беше ли права да ме излъжеш и посред нощ с

бодри стъпки да отидеш към собствената си смърт в централата на Ерудитите? Или

Питър? Беше ли права за него?

– Не ми хвърляй тези неща в лицето – размахва пръст пред мен, а аз се чувствам като

дете, на което му се карат за някоя беля. – Никога не съм твърдяла, че съм перфектна.

А ти... ти не можеш да проумееш нищо заради постоянното си отчаяние. Тръгна с Евелин,

защото отчаяно се нуждаеше от родител, а сега се захващаш с това, защото отчаяно

искаш да си докажеш, че не си увреден...

Думата ме пробожда.

– Не съм увреден – отвръщам тихо. – Не мога да повярвам, че имаш толкова малко

вяра в мен, че се опитваш да ми кажеш, че не трябва да вярвам в себе си. – Поклащам

глава отрицателно. – Нямам нужда от твоето разрешение.

Насочвам се към вратата и когато хващам бравата, Трис казва:

– Тръгваш само и само последната дума да е твоята. Много зряло, няма що!

– Също много зряло е да се съмняваш в някоя жена, само защото е хубава –

отговарям. – Предполагам, че с това изравняваме резултата.

Излизам.

Не съм отчаяно дете, което раздава доверие наляво-надясно. Не съм увреден.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ØÅÑÒÀ

Òðèñ

Навеждам се и поглеждам през микроскопа. Оранжевокафявият серум плува пред

очите ми.

Толкова бях заета да следя лъжите на Нита, че истината почти ми убягна. След като

Бюрото притежава серума, значи те са го разработили и са намерили начин да го дадат

на Джанийн. Отдръпвам се от микроскопа. Как така Джанийн е работила с Бюрото? Та тя

искаше с цената на всичко да остане в града, далеч от тях.

Но са имали обща цел. Джанийн и Бюрото са искали експериментът да продължи.

Страхували са се до смърт какво би станало, ако бъде прекратен. Били са готови да

пожертват невинни хора, за да постигнат своето.

Бях си помислила, че това място може да е мой дом. Но Бюрото е пълно с убийци.

Залюлявам се на петите си, като че невидима сила разтърсва тялото ми. Излизам от

стаята, а сърцето ми бие силно.

Не обръщам внимание на няколкото души, които се мотаят из коридорите.

Продължавам напред и навътре в стомаха на звяра.

Това място може да стане мой дом. Така бях казала на Кристина.

Тези хора са убили родителите ти. Думите на Тобиас ехтят в главата ми.

Вървя без цел. Искам само пространство, въздух. Изваждам картата си, показвам я на

охраната и на бегом излизам навън. Стигам до каменната скулптура. В момента няма

светлина във водата, но капките продължават да се стичат с всяка изминала секунда.

Заставам отпред и гледам. И тогава от другата страна на камъка виждам брат си.

– Добре ли си? – пита боязливо.

Не, не съм добре. Бях започнала да вярвам, че най-сетне съм намерила място, където

мога да остана, място, което да ми даде стабилност, място без контрол и корупция. Дом.

След всичко, което се случи, трябваше вече да съм разбрала, че такова място не

съществува.

– Не – казвам.

– Какво има? – пита и тръгва бавно към мен.

– Какво има ли? – засмивам се истерично. – Нека се изразя така: току-що научих, че на

този свят има по-зли хора дори от теб.

Клякам на земята и заровям ръце в косата си. Вцепенена съм и това ме ужасява още

повече. Бюрото е виновно за смъртта на родителите ми. Защо трябва да си го повтарям,

за да го проумея? Какво ми става?

– О... аз... съжалявам? – казва той.

Изсумтявам ядосано. Просто не съм способна да кажа нищо повече.

– Знаеш ли какво ми каза веднъж мама? – Как само изрича думата „мама“, все едно не

я е предал... Готова съм да скоча и да го пребия. – Че всеки носи в себе си нещо зло. И

първата стъпка, която правим, за да обикнем някого, е да си признаем, че носим същото

зло в себе си. Само така можем да простим.

– Това ли искаш да направя? – казвам глухо и се изправям. – Да, вършила съм лоши

неща, Кейлъб, но никога не бих те завела на собствената ти екзекуция.

– Не можеш да си сигурна. – Казва го, сякаш ме моли да призная, че съм същата като

него, че не съм по-добра от него. – Не знаеш колко убедителна беше Джанийн...

И тогава нещо в мен се пречупва.

Удрям го с все сила в лицето.

И докато го удрям, единственото, за което си мисля, е как Ерудитите ми взеха

часовника, събуха ми обувките и ме поведоха към голата маса, където щяха да ме убият.