Предани

Може би Кейлъб бе изявил желание сам да я подготви за мен!

Мислех, че съм се научила как да овладявам подобни пристъпи на гняв, но когато

Кейлъб пада назад с ръце върху лицето си, аз се навеждам, хващам го за ризата, вдигам

го от земята и го блъсвам с все сила върху каменния блок. Не спирам да крещя, че е

страхливец и предател, че ще го убия.

Една жена от охраната се приближава до мен, хваща ръката ми и... край. Пускам

ризата му, разтърсвам горящата си ръка, обръщам се и си тръгвам.

В лабораторията на Матю върху стола зад винаги празното бюро виси бежов пуловер.

Единият му ръкав се е свлякъл до пода. Никога не съм виждала супервайзъра и

започвам да подозирам, че Матю сам върши цялата работа.

Сядам върху пуловера и разглеждам ръката си. Кокалчетата ми са разцепени от удара

в лицето на Кейлъб. Май е съвсем в реда на нещата сблъсъкът да нарани и двама ни.

Така е с всичко на този свят.

Когато снощи се прибрах в спалнята, Тобиас не беше там. Бях твърде ядосана, за да

заспя. През часовете, през които гледах сенките по тавана, взех решение – няма да

участвам в плана на Нита, но няма и да го спра. Истината за симулационната атака

подклажда омразата ми към Бюрото и затова искам да наблюдавам как се разрушават

отвътре.

Матю говори с някакви научни термини, които не разбирам, и, откровено казано, ми е

трудно да се концентрирам.

– ... правим такива генетични анализи, което е чудесно, но преди разработвахме

серума на паметта като вирус – обяснява той. – Да се разпространява с подобна

скорост, да го прави по въздушен път, да поразява много хора за малък период от

време. Създадохме и ваксина за вируса. Само временна, действа 48 часа, но и това е

нещо...

– Значи сте правили всички тези неща, за да подобрите ефективността на

експеримента в другите градове, така ли? – питам. – За да няма нужда да се инжектират

хората, просто го пускате във въздуха и той се разпространява сам.

– Точно така. – Изглежда развълнуван, че проявявам интерес към работата му и към

това, което говори. – Освен това е по-добре да имаш възможност да избереш

определени представители на населението, които не искаш да засегнеш с вируса, и да ги

ваксинираш.

Кимвам.

– Добре ли си? – пита Матю, опрял чашата с кафе до устата си. Не отпива, оставя я и

казва: – Чух, че снощи охраната трябвало да те спре да не пребиеш някого.

– Брат ми. Кейлъб.

– Аха! И какво е направил този път?

– Всъщност нищо. – Започвам нервно да дърпам ръкавите на пуловера си. Опърпани

са по краищата. – Нервите ми бяха опънати до пръсване, така или иначе щях да гръмна.

Той просто се появи в кофти момент.

Докато говоря, зная какво ме пита с очи. Искам да му обясня всичко за Нита и за това,

което тя ми показа, но дали мога да му се доверя?

– Вчера чух нещо – започвам бавно, колкото да опипам почвата. – За Бюрото. За

града. За симулациите.

Той застива и ме поглежда странно.

– Какво има? – питам.

– От Нита ли го чу?

– Да. Откъде знаеш?

– Помогнах ѝ няколко пъти – отвръща той. – Аз я пуснах в склада. Каза ли ти друго?

Матю е информаторът на Нита? Не мога да повярвам, че човекът, който надълго и

нашироко ми обясняваше каква е разликата между моите „чисти“ гени и „увредените“ гени

на Тобиас, е помагал на Нита.

– Спомена за някакъв план – казвам много бавно.

Той става и тръгва към мен странно напрегнат. Инстинктивно се свивам назад в стола.

– Ще го направят ли? Знаеш ли кога?

– Какво става тук? Защо си помагал на Нита?

– Защото цялата тая работа с „генетичните увреждания“ е пълна глупост. Много е

важно да ми отговориш на въпроса!

– Да, ще го направят. Не знам кога, но ще е скоро.

– Мамка му! – Матю заравя лице в ръцете си. – Не, това не отива на хубаво!

– Ако не започнеш да ми говориш ясно и ако не спреш да ми усукваш, ще те

шамаросам – скачам на крака аз.

– Помагах

, докато не разбрах какви са истинските намерения на тези хора от

покрайнините. И на Нита, разбира се. Искат да влязат в лабораторията за оръжия и да...

– Да вземат серума на паметта, знам.

– Не. – Матю клати глава. – Не, не искат серума на паметта, искат серума на смъртта.

Подобен е на този, който имаха Ерудитите, нали него щяха да ти инжектират, когато уж

трябваше да те екзекутират. Ще убият хора, много хора. Просто отваряш аерозола и

готово. Дай го на „правилните“ хора и веднага се стига до анархия, жестокости, масови

убийства, а точно това искат хората от покрайнините.

Да, разбирам. Цялата картина ми е ясна. Представям си пръста на Нита върху

аерозола. Представям си труповете на Аскетите, труповете на Ерудитите, осеяните със

смърт улици, сгради, стълбища, канавки. Представям си как този малък свят, за който

сме се хванали като удавници, пламва и рухва.

– Мислех, че помагам да направи нещо по-умно – обяснява Матю. – Ако знаех, че