Предани

– Не ми е никакъв лидер. Не ми пука дали ще живее, или ще умре. Но ако си мислите,

че ще ви позволя да вземете смъртоносния серум, сте напълно превъртели.

Правя няколко крачки назад и дърпам скимтящия Дейвид пред себе си. Коктейлът от

двата серума определено му действа. Скривам тялото си зад неговото, без да мърдам

дулото от слепоочието му.

Наближаваме края на коридора. Червенокосата не се хваща на блъфа ми и стреля.

Куршумът се забива над коляното на другия му крак и той се строполява с писък. Вече

нищо не стои между мен и тях. Хвърлям се на земята, като си удрям лакътя в пода, а

един куршум изсвистява край мен. Звукът продължава да вибрира в главата ми.

Усещам нещо топло да тече по лявата ми ръка, виждам кръвта и краката ми се

подкосяват. Стрелям напосоки, после грабвам Дейвид за яката и започвам да го влача

към ъгъла на коридора. Болката в ръката ми е непоносима.

Чувам стъпки и простенвам. Но стъпките не идват откъм нападателите, а от обратната

посока. В следващия миг съм обградена от хора, сред които и Матю, няколко души

вдигат Дейвид и го отнасят. Матю ми подава ръка.

Ушите ми звънтят. Не мога да повярвам, че го направих.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÎÑÌÀ

Òðèñ

В болницата има толкова народ, че няма къде да се стъпи. Лекари и санитари тичат

от един ранен към друг. Преди да седна, проверявам всички легла за Тобиас. Няма го.

Треперя от облекчение.

И Юрая го няма. Но разбирам, че е в една от стаите със затворени врати. Лош знак.

Сестрата, която прочиства раната ми, е останала без дъх. Гледа повече към

гъмжилото от хора, отколкото към ръката ми. Набързо ми обяснява, че куршумът само

ме е одраскал и няма от какво да се страхувам.

– Ако имате друга работа, тръгвам. Трябва да намеря един човек – казвам.

– Трябва да зашия раната – свива строго устни тя.

– Нищо ми няма. Само драскотина.

– Не говоря за ръката ти, а за главата – казва и посочва раната над веждата ми. В

целия хаос съм я забравила, но тя не е спряла да кърви.

– Добре.

– Ще ти сложа упойка, за да не чувстваш болка – взема спринцовка сестрата.

Свикнала съм с иглите и изобщо не реагирам. Тя намазва челото ми с антисептик –

много внимават за бактерии тук! Усещам убождането, но болката веднага започва да

утихва под въздействието на упойката.

Докато сестрата прави шевовете, наблюдавам бързащите наоколо хора. Лекар сваля

обагрените си с кръв ръкавици, санитар носи табла с марли и превръзки, а обувките му

едва не се хлъзват по пода. Жена лежи на носилка, а роднините са се събрали около

нея и стискат ръцете ѝ. Мирише на лекарства, стара хартия и топли тела.

– Нещо ново за Дейвид? – питам.

– Ще оживее, но ще е нужно много време, докато проходи – казва тя и свитите от

усилието устни се отпускат. – Можеше да е много по-зле, ако не беше ти. Готова си.

Кимвам. Иска ми се да кажа, че не съм героиня, че го използвах само като щит, като

стена от живо месо. Иска ми се да призная, че съм изпълнена с омраза към Бюрото и

към Дейвид, че съм човек, който би позволил друг да бъде уцелен от куршумите, за да

спаси себе си. Родителите ми биха се срамували от мен.

Сестрата слага превръзка върху шевовете и събира в шепата си всички окървавени

памуци, за да ги изхвърли.

Не успявам дори да благодаря, толкова бързо изчезва. Когато се оглеждам, вече

седи до другото легло, до следващия ранен.

Ранени хора чакат в коридора реда си да бъдат прегледани. От дочутото до момента

разбирам, че е имало още една експлозия – по същото време като тази до входа. Целта

им е била да отвлекат вниманието на охраната. Нападателите ни са влезли през тунела,

както Нита беше казала в самото начало. Само че тогава не спомена малката

подробност, че ще има експлозии и събаряне на стени.

Вратата в дъното на коридора се отваря рязко и няколко души внасят млада жена –

Нита. Слагат я да легне на една от носилките до стената. Тя стене и притиска раната си с

марля. Странно, но не изпитвам никакво съчувствие към болката

. Прострелях я.

Толкоз.

Докато вървя сред хората, забелязвам, че всички са в зелени униформи. С много

малки изключения пострадалите са предимно хора от поддръжката. Всеки притиска

кървяща рана – крак, глава, коляно, ръка. Някои са пострадали много по-сериозно от

мен.

Случайно мяркам отражението си в едно огледало – косата ми е рошава, а челото ми е

почти скрито под превръзката. По дрехите ми има размазани петна от кръв – от тази на

Дейвид и от моята собствена. Трябва да се измия и преоблека, преди да тръгна да търся

Тобиас и Кристина. Не съм виждала и двамата след нападението.

Не ми се налага да търся Кристина дълго – седнала е сред чакащите пред спешното.

Коляното подскача нервно с такава бясна скорост, че човекът до нея едва издържа и я