Предани

– Няма да я екзекутирате?

– Не, тук не прилагаме този вид наказания спрямо генетично увредените – отвръща и

тръгва към вратата. – В крайна сметка не можем да очакваме хората с увредени гени да

се държат по същия начин и да имат същите поведенчески характеристики като хората с

чисти гени.

Усмихва се тъжно и излиза от стаята, без да затваря вратата. Оставам на мястото си

няколко секунди и се опитвам да преглътна отровата от думите

. Иска ми се да

повярвам, че всички грешат, че гените ми не ме ограничават и не съм по-увреден от

всеки друг човек. Но как това би могло да бъде истина, след като заради мен Юрая е в

болницата, а Трис не иска да ме погледне в очите? Моите действия доведоха до гибелта

на толкова много хора.

Скривам лицето си и стискам зъби. Сълзите ми потичат тежки и солени като мощна

вълна на отчаянието. Когато най-сетне се изправям, ръкавите ми са мокри. Челюстта ме

боли.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒÀ

Òðèñ

– Влезе ли при него?

Кара стои със скръстени ръце до мен. Вчера преместиха Юрая в стая с вътрешен

прозорец. Предполагам, защото през цялото време не спирахме да настояваме да го

видим. Сега Кристина седи до леглото и държи отпуснатата му ръка.

Мислех, че ще го видя разкъсан като парцалена кукла без конци, но той изглежда почти

същият, има само няколко охлузвания и няколко превързани рани. Струва ми се, че всеки

миг ще се събуди, ще се усмихне и ще попита какво, за Бога, прави тук и защо го гледаме

така.

– Влизах снощи – отговарям. – Не е редно да го оставяме сам.

– Обясниха ми, че има вероятност, в зависимост от това колко е пострадал мозъкът

му, да ни чува и да ни усеща – казва Кара. – Но според тях прогнозата не е добра.

Понякога ми се иска да я шамаросам. Няма нужда някой да ми казва през една минута,

че Юрая няма да се оправи.

Предната вечер, когато излязох от стаята му, тръгнах безцелно из сградата. Може би

трябваше да мисля за приятеля си, разпънат между този свят и каквото има след живота,

но си мислех само за това, което казах на Тобиас. И как се почувствах, когато очите ни се

срещнаха. Сякаш нещо се счупи.

Не му казах, че слагам край на връзката ни. Отидох именно с тази цел, но когато го

погледнах, тези думи станаха невъзможни за изричане. Отново усещам как сълзите се

надигат. Правят го на всеки половин или един час и постоянно трябва да се боря с тях и

да ги преглъщам.

– И сега какво – спаси Бюрото – поглежда ме Кара. – В доста конфликти се

забъркваш. Предполагам, че всички трябва да сме благодарни за самообладанието ти в

кризисни ситуации.

– Не съм спасила Бюрото. И нямам никакви такива намерения – отвръщам. – Успях да

предотвратя едно опасно оръжие да попадне в ръцете на опасни хора. Това е. Всъщност

ти комплимент ли ми направи, или саркастична забележка?

– Аз съм способна да видя и да призная силните страни на другите – усмихва се

Кара. – Освен това мисля, че нашите проблеми вече се разрешени и на рационално, и

на емоционално ниво – добавя и прочиства гърлото си. Питам се дали има нещо, което да

я кара да се чувства некомфортно. – Изглежда, знаеш нещо за Бюрото, което те е

настроило срещу тях. Чудех се дали искаш да споделиш какво е.

Кристина слага ръка на матрака на леглото на Юрая и тялото ѝ рухва настрани.

– Дали някога ще разберем цялата истина? – питам по-скоро себе си.

– Хм... – Кара се замисля, веждите

се събират и образуват онази бръчка, която

толкова ми напомня на Уил. Поглеждам встрани. – Може би трябваше да кажа моля.

– Добре. Знаеш за серума на симулацията, който Джанийн използваше, нали? Е, не е

бил неин – въздъхвам. – Ела, нека ти покажа. Така ще стане по-лесно.

Няма да е по-лесно. Мога просто да разкажа за всичко, което видяхме в онзи склад,

скрит дълбоко сред лабораториите на Бюрото. Истината обаче е, че искам да правя

нещо, за да не мисля за Юрая. Или за Тобиас.

– Изглежда, никога няма да стигнем до дъното на всички тези измами и лъжи – казва

Кара, докато вървим към склада. – Кастите, видеото, Едит Прайър... лъжа след лъжа и

всичко е направено така, че да ни налагат да вярваме в това, което им е изгодно.

– Това ли е мнението ти за кастите? Наистина ли? Мислех, че ти харесва да си Ерудит.

– Харесваше ми. – Тя се почесва по врата и ноктите оставят червени следи. – Но

Бюрото ме накара да се чувствам като пълна глупачка, задето се биех и защитавах

всичко, задето вярвах в Преданите... А аз не обичам да ме правят на глупачка.

– И не мислиш, че всичко това си е струвало? Вече не вярваш в Преданите?

– А ти? Вярваш ли? – пита Кара.

– Преданите ни помогнаха да излезем – казвам. – А навън разбрахме истината. И

истината, и вярата в Преданите са за предпочитане пред безкастовото общество на

Евелин, където никой няма право на избор.

– Може би е така – съгласява се тя. – Просто... гордея се с това, че съм човек, който