Предани

може да вижда през нещата, включително и през кастовата система.

– Знаеш ли какво казват Аскетите за гордостта?

– Нещо гадно, предполагам.

Разсмивам се.

– Да, разбира се. Казват, че гордостта прави хората слепи и те не могат да видят

истината за самите себе си.

Стигаме до вратите на лабораториите. Почуквам няколко пъти, защото зная, че Матю е

залисан и не чува. Докато чакаме да ни отвори, Кара се обръща към мен и ме поглежда

странно.

– В едно от старите писания на Ерудитите се казва горе-долу същото.

Никога не бих предположила, че някой Ерудит ще каже нещо срещу гордостта, че неща

като морала изобщо ги интересуват. Но явно съм грешала. Искам да я разпитам повече,

но точно тогава Матю отваря вратата с ябълка между зъбите.

– Ще ме пуснеш ли в склада? Искам да покажа нещо на Кара.

Той отхапва сърцевината на ябълката и кимва.

– Разбира се.

Представям си горчивия вкус на семената, сгърчвам лице и тръгвам след него.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÏÚÐÂÀ

Òîáèàñ

Не мога да се върна в спалнята и да се изправя пред неизречените въпроси и

обвинения. Зная, че не трябва да се връщам и към местопрестъплението си, въпреки че

не е сред охраняемите зони, където ми е забранено да ходя. Почти всичко ми е

забранено. Нямам право на достъп до повечето места в сградата, но повече ме гложди

какво става в града. Като че ли искам да си спомня, че на света има място, където не ме

мразят.

Влизам в контролната зала и сядам на един стол. Всеки екран показва различна част

от града: Жестоката борса, фоайето на централата на Ерудитите, парка Милениум,

небостъргача Ханкок.

Седя дълго и гледам как безкастовите обикалят около централата на Ерудитите. Имат

ленти с празен кръг на ръцете си и пистолети на хълбоците си. Понякога се спират за

кратък разговор и си разменят консерви с храна – стар обичай на безкастовите.

Чувам как някой в контролната зала казва: „Ето го!“. Погледът ми минава през всички

екрани, за да разбера за кого говорят. И тогава го виждам. Маркъс стои пред

небостъргача Ханкок и гледа часовника си.

Докосвам екрана, за да включа звука. В първия момент се чува само свистенето на

вятъра, но след няколко секунди прозвучават и стъпки. Йохана е. Върви право към него.

Той протяга ръка да се здрависат, но тя не реагира на жеста и ръката му остава

увиснала във въздуха като непоета стръв.

– Знаех си, че си останал в града – казва тя. – Издирват те навсякъде.

Някои от хората в контролната зала застават зад гърба ми да гледат. Не им обръщам

внимание. Концентриран съм единствено върху ръката на баща си – прибира я до тялото

си и я свива в юмрук.

– Да не би да съм те обидил с нещо? – пита Маркъс. – Свързах се с теб, защото

мислех, че сме приятели.

– А аз реших, че си се свързал с мен, защото знаеш, че съм лидер на Преданите и

искаш нещо от нас. – Йохана накланя глава настрани, кичур коса пада и закрива

белязаното око. – И за целите ти аз съм единствено лидер на Преданите. Освен това,

нашето приятелство приключи.

Маркъс сключва вежди. Вероятно е бил красив мъж на младини, но с годините бузите

му са хлътнали, а чертите му са станали груби и строги. Косата му е както винаги късо

подстригана по аскетски, но това не омекотява вида му. След последните думи лицето

му изразява само раздразнение.

– Не разбирам – казва той.

– Говорих с някои от приятелите си от Прямите – обяснява Йохана. – Зная какво е

казало момчето ти, когато е било под влиянието на серума на истината.

Лицето ми пламва, свивам се в себе си и дори раменете ми се огъват.

– Не, Тобиас е... – започва Маркъс.

Йохана вдига ръка, за да го прекъсне, и започва да говори със затворени очи, сякаш

той е нещо прекалено отвратително и гнусно, за да го гледа.

– Моля те! Виждала съм как се държи синът ти, наблюдавала съм и жена ти. Знам как

изглеждат хората, осакатени от насилие. – Тя мушва кичур коса зад ухото си и добавя: –

Разпознаваме се помежду си.

– Как е възможно да повярваш... – Маркъс млъква по средата на изречението и

започва да клати глава. – Да, вярно е, че обичам дисциплината, но винаги съм искал само

най-доброто...

– Един съпруг не може да дисциплинира съпругата си. Това е недопустимо дори и при

Аскетите. А що се касае до сина ти... да, определено вярвам. Особено когато ти си

замесен.

Пръстите на Йохана неволно докосват белега, разрязващ лицето . Бесният ритъм на

сърцето ми изтласква всяка друга емоция от тялото ми. Тя знае. И не защото ме е чула

да признавам срама си в залата за разпити. Просто знае, защото самата тя е преживяла

същото. Абсолютно съм сигурен. Чудя се кой

е причинил това – майка

, баща

?

Някой друг?

Често съм се питал какво би казал баща ми, ако някой му хвърли истината в лицето.

Мислех си, че в такава ситуация маската му ще падне и всички ще видят как лидерът на