Предани

да се усмихна. Ако искам да намеря начин да отмъстя за родителите си, трябва да

запазя доверието му. Зная, че е привързан към мен, и не трябва да губя тази позиция.

Затова не мога да се цупя.

– Исках да те видя най-вече за да ти благодаря – казва той. – Не са много хората,

които биха тръгнали да ме спасяват, вместо да се скрият. Не се сещам и за друг, който

би спасил това място по начина, по който го направи ти.

Сещам се как бях опряла дулото в слепоочието му и как заплашвах, че ще го убия.

Гърлото ми се свива и едва преглъщам.

– Ти и хората, с които дойде, преминавате през ужасен период на адаптация. На

всичкото отгоре сега и нападението. Ще бъда честен с теб. Не зная какво да правим с

вас. Сигурен съм, че и вие не знаете какво да правите с живота си. Но има нещо, което

искам да предложа на теб. Аз съм официалният лидер на тази агенция. Но нашата

система на управление е много подобна на тази на Аскетите – съществува малка група от

консултанти, с които се съветвам. Искам да започнеш да се обучаваш за такава позиция.

Ръцете ми стискат облегалките на стола.

– Ще трябва да се направят някои много сериозни промени. Сега, след атаката, са

наложителни. Трябва да заемем по-твърда позиция и да защитим каузата си. И мисля, че

ти знаеш как да направим това.

Е, да, тук е прав.

– Какво... – Прочиствам гърлото си. – Какво представлява това обучение?

– Ще започнеш да идваш на събранията ни – обяснява той. – Ще трябва да научиш

всичко за агенцията, и като казвам всичко, имам предвид наистина всичко. Нашата

история, нашите ценности. Не мога да те назнача като официален член на съвета, защото

си много млада. Има си процедура, която трябва да се следва. Ще бъдеш назначена

като асистент на един от настоящите консултанти, но съм готов да те подготвя за далеч

по-сериозно бъдеще в тази насока. Ако искаш, разбира се.

Очите, а не гласът му, задават въпроса.

Вероятно именно консултантите се бяха свързали с Джанийн и се бяха погрижили да

дадат серума навреме за атаката. И Дейвид иска да седна сред тях, да се уча от тях, да

стана като тях? Усещам как стомахът ми се надига, но се овладявам и отговарям без

проблем:

– Разбира се. Това е голяма чест за мен – и се усмихвам широко.

Ако някой ти предложи възможност да се доближиш до врага си, без да бъдеш убит,

не я пропилявай. Никой не ме е учил на това, сама съм стигнала до тази истина.

Усмивката ми трябва да е била доста убедителна, защото Дейвид буквално засиява.

– Знаех си, че ще се съгласиш. Преди майка ти да замине за града, исках двамата да

правим именно това. Но мисля, че тя се влюби в Чикаго още докато го гледаше на

мониторите. Може би нямаше друг избор, освен да се остави любовта да я води.

– Влюбила се е... в града? – казвам с престорено недоверие. – Човек не може да съди

другите за вкусовете им.

Искам да прозвучи като шега, но не ми е смешно, а и не е вярно. Но Дейвид се

разсмива, което значи, че съм намерила правилните думи.

– Ти... беше ли близък с майка ми, докато е живяла тук? – питам. – Прочетох

дневника ѝ, но е доста лаконична.

– Да, такава е. Но Натали винаги е била и много откровена. Да, бяхме близки. – Гласът

му омеква. Изведнъж пред мен не седи увереният лидер на цялото Бюро, а един стар

мъж, унесен в спомени за нещо хубаво от младостта си.

Мили спомени от времето... преди да я убие.

– И двамата имахме лошо детство. И аз като нея бях прибран от улицата. Бях дете,

когато ме измъкнаха от разрушения свят. Родителите ми бяха престъпници и ги хвърлиха

в затвора, когато бях малък. С братята и сестрите ми побягнахме към покрайнините,

защото не искахме да ни дадат за осиновяване и да живеем разделени при някакви

непознати хора. Живяхме на същото място, където по-късно намерих майка ти, но само

аз оцелях. Всичките ми близки загинаха.

Не зная какво да кажа. Не зная какво да правя със съчувствието, надигащо се в мен.

И то към човек, който е извършил ужасни неща. Седя срещу него, гледам ръцете си и си

представям как вътрешностите ми са направени от разтопен метал – полека се

втвърдява, приема някаква странна форма, която никога няма да успея да променя.

– Утре трябва да излезеш с патрулите ни в покрайнините – казва Дейвид. – Много е

важно да видиш с очите си за какво става дума. Особено сега, когато ще ставаш член на

съвета.

– Да, това ще е много интересно – съгласявам се.

– Разбрахме се. Не ми се иска да си отиваш, но имам много работа и трябва да се

залавям с нещата едно по едно. Ще пратя някой да те информира за утре и за

събранието на съвета в петък. Ще се видим скоро.

Залива ме гняв. Не го попитах за нещата, които искам да знам, и не мисля, че изобщо

съм имала възможност да го направя. Ставам и тръгвам към вратата, но тогава той