Предани

сметка за сторените злини.

– И какво сега, отлъчиха ли те от малката ти фенгрупа? – пита и се навежда да върже

връзките на обувките си.

– Не. Не знам всъщност. Може би. Но те не са ми фенгрупа.

– О, я стига. Те са като култа на Фор.

Не мога да не се засмея.

– Завиждаш ли? Иска ти се да имаш фенгрупичка на психопатите, която да те издигне в

култ?

Едната му вежда се стрелва нагоре.

– Ако бях психопат, досега да съм те убил, докато спиш – казва той.

– И да си ми извадил очите, и да си ги прибавил към колекцията си.

Питър се разсмива и едва тогава осъзнавам, че седя и си разправям шеги с човека,

който извади окото на Едуард и едва не уби гаджето ми... ако все още ми е гадже. Но пък

той е и човекът, който ни помогна да спрем симулациите и спаси Трис от ужасна смърт.

Не знам кое има по-голяма тежест – злото или доброто в него. Може би трябва да

забравя всичко и да му дам шанс да започне на чисто.

– Вероятно ще се присъединиш към малката, но сплотена група на хората, изпаднали в

немилост пред Трис – казва той. – Но като се има предвид колко лесно започва да мрази

и колко бързо можеш да предизвикаш лошото в нея, имам усещането, че групичката ще

се разраства.

Застивам.

– Прав си – казвам. – Започва да мрази лесно, особено ако се опиташ да я убиеш.

Стомахът ми се свива. Та аз едва не я убих. Ако не Юрая, а тя се бе оказала до онази

стена в деня на експлозията, сега нейното тяло щеше да лежи в болницата, опасано от

жички, а съзнанието ѝ – замлъкнало завинаги или поне за дълго.

Нищо чудно, че не знае дали да остане с мен.

Моментът отминава и осъзнавам, че не мога да простя на Питър за нещата, които е

извършил. Той е същият човек – готов да убие, да осакати, да унищожи, само и само да

е първи. Не мога да простя и на себе си за това, което сторих. Изправям се.

Питър се обляга на стената и прокарва пръсти по корема си.

– Казвам само, че ако тя реши, че някой не си струва, всички тръгват след нея като по

команда. Не намираш ли, че има доста странен талант да привлича хората на своя

страна? И като си помисля, че е била Аскет. Не мислиш ли също, че никой човек не бива

да има толкова голяма сила и влияние в ръцете си?

– Талантът не е да контролира мнението на другите, а да прави реална преценка за

хората.

Той затваря очи.

– Както кажеш, Фор.

Ръцете и краката ми са стъклени от напрежението. Излизам от стаята, а картите с

червени точици и кръгчета остават зад гърба ми. Не зная къде да отида.

За мен Трис винаги е имала онази притегателна сила, който не се описва с думи. Зная,

че тя няма никаква представа колко е магнетична. Никога не съм се страхувал от

силата , не съм я мразел заради чара , както я мрази Питър. Но пък самият аз съм

много по-силен от Питър, гледам на нея от позицията на равен и затова тя не е

представлявала заплаха за мен. Сега, когато съм загубил силата си, започвам да усещам

негодуванието като ръка, поставена на рамото ми.

Оглеждам се. Отново съм в цветната градина и сега светлината нахлува през

прозорците. Цветята изглеждат красиви и диви денем, като неподвижни свирепи

създания, застинали за вечни времена.

Кара тича по коридора, косата ѝ е преметната на една страна и се вее над челото.

– Ох, ето те. Направо се ужасявам колко трудно можеш да намериш човек в това

място.

– Какво има?

– Ами... Фор, добре ли си?

Прехапвам долната си устна толкова силно, че чак сърцето ми спира.

– Да, какво има?

– Имаме събрание и присъствието ти е наложително.

– И кои сте вие?

– Хора с увредени гени и хора с чисти гени, които не желаят Бюрото да се измъкне

безнаказано за сторените злини – казва тя и накланя глава на една страна. – Но сме по-

добри в планирането на акции от предишните, с които се забърка.

– Знаеш за серума на симулацията и за атаката? – питам и се чудя кой ѝ е казал.

– Не само че знам, ами и разпознах серума под микроскопа. Трис ми го показа. Знам,

всичко знам.

– Е, този път няма да се забърквам.

– Не ставай глупак! – казва тя. – Това, което са ти казали, продължава да е истина.

Тези хора са отговорни за смъртта на повечето Аскети, за симулационната атака на

Безстрашните, за това, че унищожиха начина ни на живот, и нещо трябва да се направи

по въпроса.

Не искам да бъда в едно помещение с Трис. Усещам, че се колебае дали да прекрати

връзката ни, сякаш стои на ръба на скала. Далеч по-лесно е да си представям, че ако не

съм около нея, такава вероятност не съществува. Но Кара го каза толкова простичко, че

не мога да не се съглася: трябва да се направи нещо.

Тя ме хваща за ръката и ме повежда по коридора. Знам, че е права, но се чувствам

толкова несигурен за включването си в поредния план. Но просто вървя и част от мен се

радва, че отново се движа, вместо да стоя замръзнал пред екраните и да гледам кадри

от града ни.

Когато се убеждава, че няма да се обърна и да избягам, тя пуска ръката ми и прибира

косите си зад ушите.