Предани

да очаквам, а това ме изнервя допълнително. Но съм прекалено изтощена, за да

изпитвам каквато и да е силна емоция.

– Бронирана жилетка за защита от куршуми. Покрайнините не са най-безопасното място

на света – казва той и започва да рови в кашона, за да намери някоя с моя размер.

Изважда една, която изглежда прекалено голяма. – Съжалявам, но нямаме голямо

разнообразие. Тази трябва да свърши работа. Вдигни си ръцете.

Мушвам тялото си в жилетката, а той притяга коланите и връзките.

– Не очаквах да те видя тук – казвам.

– Е, какво си мислеше, че правя в Бюрото? Размотавам се и пускам вицове? – усмихва

се той. – Намериха ми работа според моите умения на Безстрашен. Сега съм в охраната.

Джордж също. Обикновено пазим Бюрото отвътре, но когато трябва да се изпратят хора

навън, винаги съм доброволец.

– За мен ли говорите? – пита Джордж, който също е в групата. – Здрасти, Трис!

Надявам се, че не злослови зад гърба ми.

Джордж прегръща Амар през раменете и двамата се усмихват един на друг. Джордж

определено изглежда по-добре от последния път, когато го видях, но тъгата прозира под

усмивката му. Болката просветва в ъгълчетата на очите му и скрива трапчинките му.

– Мислех си, че няма да е лошо да

дадем пистолет – поглежда ме Амар. –

Обикновено не даваме оръжие на бъдещи консултанти, защото не знаят какво да правят

с него, но в случая очевидно не е така.

– Няма проблем... мисля, че нямам нужда от пистолет.

– Не, ти вероятно стреляш по-добре от повечето ни патрули – казва Джордж. – Можем

да се възползваме от уменията ти. Чакай да ти дам един.

След няколко минути вървя към камиона въоръжена и с бронирана жилетка. Амар и аз

сядаме отзад, Джордж и жена на име Ан са по средата, а другите двама от охраната –

Джак и Вайълет – са най-отпред. Прозорците на задните врати са черни отвън, но

прозрачни отвътре и можем да гледаме през тях. Седя притисната между Амар и някакво

оборудване, което закрива гледката ми към предната част на камиона. Тръгваме.

Джордж надниква иззад оборудването и ми се усмихва, но като цяло се чувствам почти

насаме с Амар.

Бюрото изчезва зад нас. Минаваме покрай градините и постройките около него и

виждам, че зад комплекса има самолети, бели и неподвижни. Стигаме до оградата и

вратите се отварят да ни пуснат. Джак спира пред охранителя, казва му къде отиваме,

какви са плановете ни и какво носим в камиона – следва серия от думи, които не

разбирам. После ни пускат в пустошта.

– Каква е целта на това патрулиране? – питам. – Освен че в случая трябва да ми

покажете какво има навън.

– Винаги държим покрайнините под око. Това е най-близката до нас област, където

живеят хора с увредени гени. Следим поведението им – казва Амар. – Но след

последните събития Дейвид и съветът решиха, че се нуждаем от по-внимателно

наблюдение какво се случва, за да предотвратим евентуална следваща атака.

Минаваме покрай онези руини, които видяхме, след като напуснахме града – сградите

се огъват под собствената си тежест, растенията избуяват навсякъде и пробиват

бетонната настилка.

Не познавам Амар достатъчно добре и не знам дали да му се доверя. Налага се да

попитам:

– Значи вярваш във всички тези неща? Че генетичните увреждания са причината за...

това?

Всичките му стари приятели от експеримента са генетично увредени. Нима е възможно

да вярва, че не са наред?

– А ти не вярваш ли? – пита Амар. – Виж как си мисля аз. Земята съществува от много

години. От безкрайно много години. Дори не можем да си представим колко време е

минало от началото. И никой преди Чистата война не е причинявал... това, нали? – Той

размахва ръка, за да посочи загиналия живот около нас.

– Не знам, не ми се вярва да е точно така.

– Защо гледаш с лошо око на човешката природа? – пита той.

Не му отговарям.

– Ако нещо подобно се бе случило преди Чистата война – продължава той, – Бюрото

щеше да знае, нали?

Нима е толкова наивен? Та този човек е живял в нашия град, а после го е гледал от

екраните в контролната зала. И знае колко много неща са били пазени в тайна от нас!

Евелин се опитва да контролира хората, като контролира оръжията, но Джанийн беше

далеч по-амбициозна. Тя знаеше, че ако имаш контрол над информацията, можеш да

изопачиш истината и да манипулираш всички. Тогава не се налага да прилагаш сила, за

да притиснеш хората под подметката на обувката си. Те си седят там по собствено

желание.

Точно това е Бюрото... и вероятно цялото правителство. Създават условия хората да

се чувстват щастливи под нечия подметка.

Пътуваме в мълчание, само със звуците на дрънчащата апаратура и ръмжащия мотор.

В началото се заглеждам във всяка паднала сграда и се питам се какво ли е било, когато