Предани

– Все още ми е странно да те виждам не в синьо – казвам.

– Мисля, че е време да се разделим с тези неща – отвръща Кара. – Дори и да се

приберем в града. Не мога да се върна към това, не и на този етап от живота си.

– Кастите не ти ли липсват?

– Всъщност... липсват ми – казва и ме поглежда. Минало е много време от смъртта на

Уил и вече не го виждам всеки път, щом зърна лицето . Виждам само Кара. Познавам

нея от по-дълго, отколкото брат . Тя има нещо от неговата доброта, достатъчно, за да

знам, че мога да се шегувам, без да ми се разсърди. – Бях щастлива сред Ерудитите.

Сред всички тези хора, отдадени на науката, на нововъведенията. Но сега, когато знам

колко необятен е светът, мисля, че ако се върна обратно при тях, ще ми е тясно. Сякаш

съм станала прекалено голяма за кастата си – казва и лицето помръква. – Съжалявам,

последното беше прекалено грубо и арогантно.

– Какво значение има? На кого му пука как е прозвучало някакво изречение.

– За някои хора би имало значение, но съм щастлива, че ти не си един от тях.

Забелязвам, че докато вървим към мястото на срещата, хората, с които се

разминаваме, ме гледат гадно. И преди съм бил мразен и отбягван, като син на

безкастовия тиранин Евелин Джонсън. Но сега това ме притеснява повече. Този път знам,

че самият аз съм направил нещо, с което да си заслужа омразата им. Предал съм всички.

– Не им обръщай внимание – казва Кара. – Тези тук не знаят какво е да си изправен

пред трудно решение.

– Но ти нямаше да го направиш. Обзалагам се.

– Да, но само защото аз съм научена да бъда крайно предпазлива и да не правя нищо,

без да разполагам с цялата информация. А теб са те учили, че големият риск води до

голяма победа. Или в случая, за който говорим – до никаква.

Тя спира пред вратата на лабораторията на Матю и чука. Матю отваря и отхапва

парче от ябълката си. Влизаме след него в същата стая, където ми съобщиха, че не съм

Дивергент.

Трис е тук и седи до Кристина, която ме гледа сякаш съм нещо гнило, което трябва

веднага да бъде изхвърлено. В ъгъла е и Кейлъб. Лицето му е в синини. Каня се да го

питам какво му се е случило, но тогава виждам, че кокалчетата на ръката на Трис са

ожулени и тя съзнателно не гледа към него.

Както не гледа и към мен.

– Май се събрахме – казва Матю. – Трис... не ме бива в тези неща.

– Наистина не те бива – усмихва му се тя. Пламвам от ревност, а тя прочиства гърлото

си. – Всички знаем, че тези хора са отговорни за смъртта на Аскетите и че не може да им

се има вяра, че ще пазят града ни. Всички разбираме, че трябва да се направи нещо по

въпроса и че предишният опит беше... – Очите ѝ се стрелват към мен и ме смаляват. – ...

прибързан. Можем да се справим по-добре.

– Какво предлагаш? – пита Кара.

– В момента знам само, че искам да ги изоблича, да изкарам наяве истинската им

същност – казва Трис. – Повечето хора тук не знаят какво правят лидерите им и смятам,

че трябва да им покажем. Може би ще изберат нови лидери, които няма да се отнасят

към хората в експериментите, сякаш са заменяеми. Мислех си за нещо като

разпространяващ се по въздуха серум на истината, който да ги накара да говорят...

Спомням си тежестта на серума на истината в тялото си, как изпълва дробовете ми и

избива на лицето ми. Спомням си колко лесно Трис бе успяла да пренебрегне тази тежест

и да излъже.

– Няма да проработи – казвам. – Те са с чисти гени, помниш, нали? Не се поддават на

серума.

– Това не е съвсем вярно – обажда се Матю и започва да върти връвта около врата

си. – Дивергентите, устойчиви на серума на истината, не са много. В момента се сещам

само за Трис. При някои хора резистентността е по-голяма, отколкото при други. – Матю

свива рамене. – Ето защо поканих теб, Кейлъб. Ти си работил по серумите. Предполагам,

че ги познаваш толкова добре, колкото и аз. Може би ще успеем да разработим серум на

истината с по-висок праг на резистентност.

– Не искам да се занимавам повече с този вид работа – казва Кейлъб.

– О, я млък... – започва Трис, но Матю я прекъсва.

– Моля те, Кейлъб.

Кейлъб и Трис поглеждат един към друг. Цветовете на лицето му са същите като тези

по пръстите на Трис – лилаво, синьо и зелено, сякаш нарисувани с мастило. Когато биеш

брат си, няма начин да не нараниш и себе си. Кейлъб се свива до металните шкафове и

обляга глава назад.

– Добре – кимва накрая. – Но само ако ми обещаеш, че няма да го използваш срещу

мен, Беатрис.

– Че защо да го правя? – пита Трис.

– И аз мога да помогна – вдига ръка Кара. – Като Ерудит и аз съм работила по

серумите.

– Супер! – Матю плесва възторжено ръце. – В това време Трис ще е вътрешният ни

човек.

– А аз? – пита Кристина.

– Надявах се ти и Тобиас да се опитате да се свържете с Реги – казва Трис. – Дейвид

няма да ми каже повече за допълнителните охранителни мерки в лабораторията за