Предани

Чувам как някой чука на вратата на кабинета . Тя става, оправя косата си, избърсва

лицето си и казва:

– Влез!

Тереза е.

– Току-що получих информация от патрулите. Никой не го е виждал никъде. Никаква

следа от него.

– Прекрасно! – тръсва глава Евелин. – Аз го изпращам в изгнание, той си седи в града.

Прави го само за да ме вбеси.

– Или пък се е присъединил към Преданите и те го пазят някъде – казва Тереза, сяда

на единия от столовете и започва да подритва с ботушите си разпилените хартии.

– Очевидно. – Евелин слага ръка на стъклото на прозореца. После се обляга напред и

се заглежда в града, над него, извън него, някъде отвъд тресавището. – Благодаря за

информацията.

– Ще го намерим – обещава Тереза. – Не може да е стигнал далеч. Кълна се, че ще го

намерим.

– Искам само да го няма – казва Евелин. Гласът ѝ е тих, тънък като на уплашено дете.

Дали все още се страхува от него? Така, както аз и досега се боя – като кошмар, който

не си отива дори когато си буден. Колко си приличаме с майка ми – дълбоко вътре в нас,

където пазим важните неща.

– Знам – казва Тереза и излиза.

Оставам дълго и наблюдавам как майка ми стои до прозореца, гледа навън, а

ръцете нервно потрепват. Какво съм аз? Нещо средно между майка ми и баща ми –

жесток и импулсивен, депресиран и страхлив. Имам чувството, че съм изгубил контрола

над това, в което съм се превърнал.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÂÒÎÐÀ

Òðèñ

На следващия ден Дейвид ме вика в кабинета си. Страхувам се, че си е спомнил

как го използвах като щит, за да се предпазя от куршумите, как бях насочила пистолет

към главата му, казвайки, че не ми пука дали ще живее, или ще умре.

Зоуи ме чака във фоайето на хотела и ме повежда по някакъв дълъг и тесен коридор с

прозорци само от дясната ми страна. Виждам доста самолети, наредени един до друг

като накацали птици. Леки, почти невидими снежинки летят из въздуха, докосват

прозорците и веднага се стапят.

Поглеждам скришом към Зоуи, за да видя какво е изражението , когато си мисли, че

никой не я наблюдава, но тя си е същата, както винаги – добронамерена, но делова.

Сякаш не е имало нападение.

– Той е в инвалиден стол, но е добре да не споменаваш нищо по въпроса, защото не

обича да го съжаляват.

– Изобщо не го съжалявам – казвам и с мъка преборвам гнева в гласа си. Не искам да

заподозре нещо. – Не е първият човек, прострелян в крака.

– Винаги забравям, че сте видели много повече жестокост от нас – казва тя и прокарва

картата си пред една от вратите. През стъклото виждам охранителите. Застанали са в

стройна редица с пушки на раменете и гледат право напред. Май работата им е да стоят

така по цял ден.

Тялото ми натежава, сякаш мускулите ми са проводник на дълбоко заровена болка.

Юрая е в кома, все още не мога да погледна Тобиас в очите, защото когато го засичам в

спалнята, в стола или по коридорите, виждам само експлодиращата стена и безжизненото

тяло на Юрая. Не зная дали нещата някога ще се променят. Дали това са рани, които

могат да зараснат с времето?

Минаваме покрай охранителите. Подът тук е от дърво, по стените са окачени малки

картини в красиви рамки, а на една висока маса е сложена ваза с цветя. Дребни неща, уж

красиви, но ефектът им върху мен е точно обратният. Имам чувството, че по дрехите ми

полепва мръсотия.

Зоуи почуква и някой виква да влезем.

Тя отваря вратата, прави ми път, но остава на прага. Кабинетът на Дейвид е голям и

топъл. Навсякъде, където няма прозорци, стените са покрити с етажерки с много книги.

Вляво е бюрото, над което висят стъклени екрани, а вдясно има малка лаборатория с

шкафове от дърво, а не от метал, каквито са по другите места.

Дейвид седи с гипсирани крака в инвалиден стол. Изглежда блед и уморен, но като

цяло е здрав. Зная, че е отговорен за симулацията, довела до смъртта на толкова много

хора, но ми е невъзможно да свържа всичко това с човека, когото виждам пред себе си.

Дали е така с всички злодеи? Изглеждат като добри и нормални хора, държат се като

такива, приличат на такива...

– Трис! – поздравява ме той и придвижва количката си напред. Когато спира до мен,

поема ръката ми и я притиска между дланите си. Не се дръпвам, макар че кожата му е

суха като хартия и ми се гади не само от допира, но и от вида му.

– Толкова си смела! – казва и пуска ръката ми. – Как си? Раните ти заздравяват ли?

– Имала съм и по-лоши – свивам рамене. – А ти как си?

– Ще мине време, докато стъпя на крака, но лекарите са уверени, че ще мога да ходя

отново. Разработваме проект за нови шини, така че може би ще съм първият, който ще ги

пробва. Ако се наложи, разбира се – отвръща с набръчкани от фалшивата усмивка очи. –

Мога ли да те помоля да ме закараш зад бюрото? Все още ми е трудно да управлявам

това нещо сам.

Придвижвам го и нагласявам количката. После сядам на стола срещу него и се опитвам