Предани

Аскетите, самопожертвователният смирен човечец, се превръща в чудовището, което

познавам аз. Мислех си, че ще свали колана си и ще започне да налага онзи, който се е

осмелил да каже такова нещо за него. И така ще се разобличи. Би било хубаво да го

видя, но реакцията му далеч не е такава.

Той просто стои и гледа объркано, сякаш не разбира за какво става дума. За момент

се чудя дали наистина не е объркан. Дали с болното си съзнание не вярва на

собствените си лъжи, че ме е дисциплинирал? Мисълта предизвиква буря в душата ми.

– Сега, след като бях откровена с теб – продължава Йохана малко по-спокойно, –

можеш да ми кажеш защо ме потърси.

Маркъс с охота сменя темата, сякаш предишната изобщо не е била обсъждана. Той си

има чекмеджета за всичко и може да ги отваря и затваря само с една заповед на болния

си мозък. Едно от тези чекмеджета е запазено само за майка ми и за мен.

Един от служителите на Бюрото приближава камерата. Ханкок изглежда като огромна

черна капка зад тях. През средата на екрана минава черна линия. Концентрирам се върху

нея, за да не се налага да гледам баща си.

– Евелин и безкастовите са тирани – казва Маркъс. – Мирът, в който живееха кастите

преди атаката на Джанийн, може да бъде възстановен. Сигурен съм. И искам да се

опитам да го направя. Мисля, че вашата цел е същата.

– Така е. И какво предлагаш?

– Тази част може да не ти хареса, но се надявам да обсъдите предложението ми –

казва баща ми. – Евелин може да контролира града, защото държи оръжията. Ако ги

отнемем, ще изгуби силата си и ще падне от власт.

Йохана кимва и потърква подметката си в паважа. Виждам само хубавата половина от

лицето ѝ, неувредената. Къдравата ѝ, свободно падаща коса, плътните устни.

– Какво искаш от мен? – пита тя.

– Нека заедно управляваме Преданите. Аз съм бил лидер. Не само на Аскетите, бях

сред водачите на целия град. Хората биха застанали зад мен.

– Хората вече са застанали, но не зад човек, а зад идея, защото искат да си върнат

кастите. Какво те кара да си мислиш, че имам нужда от теб?

– Не искам да омаловажавам усилията ти, но Преданите са все още една много малка

групировка, прекалено незначителна, за да представлява сериозна заплаха. Оказа се, че

безкастовите са много повече, отколкото предполагахме. Знаеш, че имаш нужда от мен.

Баща ми умее да убеждава хората. Винаги ме е учудвало как го прави, защото дори не

е чаровен. Той излага мнението си като елементарни факти, които никой не може да

обори. И май именно липсата на колебание в изложените от него аргументи кара хората

да му вярват. Докато го гледам, това ме ужасява, защото се сещам колко много пъти ми

е казвал, че съм ненормален, че съм повреден, че съм кръгло нищо. Колко от тези неща

е успял да ми внуши?

Виждам, че Йохана започва да се поддава на увещанията му. Може би преценява, че

хората

са малко. Може би се сеща за групата, която изпрати начело с Кара отвъд

оградата и за която не чу нищо повече. Може би си мисли колко самотна се чувства и се

сравнява с баща ми и дългогодишния му опит на лидер. Иска ми се да изкрещя с цяло

гърло през екраните да не му се доверява, че той иска да върне кастите единствено за

да си получи обратно властта. Но гласът ми не може да я достигне. Тя нямаше да ме чуе,

дори и ако стоях точно до нея.

– Можеш ли да ми обещаеш, че каквото и да правиш, ще се постараеш максимално да

ограничиш разрушенията, които ще предизвикаме?

– Разбира се – казва Маркъс.

Тя пак кимва, но този път сякаш за да убеди себе си.

– Понякога се налага да се водят битки в името на мира – казва по-скоро на плочките

под нозете си, отколкото на него. – И сегашното време е едно от тези „понякога“. Мисля,

че можеш да ни помогнеш да съберем повече хора около себе си.

Откакто чух за формирането на групата на Преданите, не спирах да се надявам да се

разбунтуват. За мен това е неизбежно от момента, в който осъзнах по какъв начин

Евелин избира да управлява града. Но сега при мисълта за въстанието им искам само

едно – да повърна. Бунтовете никога няма да свършат – в Бюрото, в града, в

покрайнините, навсякъде. А между тях има само малки глътки въздух, които ние сме

достатъчно глупави да наричаме мир.

Отдалечавам се от екрана с намерението да изляза и да подишам свеж въздух,

докато все още мога.

Но когато се запътвам към изхода на контролната зала, зървам на единия от екраните

жена с тъмни коси. Крачи като обезумяла напред-назад в някакъв кабинет в централата

на Ерудитите. Евелин – разбира се. Съвсем логично е да я сложат на най-големия екран.

Тя пъха пръсти в гъстите си коси, сякаш иска да ги оскубе. Изведнъж се свива на

топка на пода. Около нея има разпиляна хартия, но тя не обръща внимание. Мисля си,

че плаче, но не съм сигурен, защото раменете ѝ са напълно неподвижни.