Предани

нагоре. Не мога да се изправя по друг начин със завързани ръце. Трис се приближава, но

остава на метър от мен. Скръстените пред гърдите ръце и пространството между нас

са най-дебелата стена, пред която съм заставал. Тя дори не ме поглежда в очите.

– Трис, аз...

– Искаш да знаеш какво са направили приятелите ти ли? – казва. Гласът трепери, но

не от плач, а от гняв. – Не са искали да вземат серума на паметта. Искали са да вземат

смъртоносния серум. За да убият няколко големи клечки в правителството и да започнат

нова война.

Поглеждам надолу към ръцете си, към плочките, към обувките ѝ. Война...

– Не знаех...

– Права бях! Права бях, а ти не искаше да ме чуеш. За кой ли път! – прошепва. Очите

ни се срещат, но това не е онзи поглед, който копнеех да видя. Този ме разкъсва на

парчета. – Юрая стоеше точно пред стената, когато избухна експлозията. Така е

трябвало да отвлекат вниманието на охраната в друга посока, за да влязат вътре. Той е

в безсъзнание и не са сигурни, че някога ще се събуди.

Странно как могат да те покосят една дума, една фраза, едно изречение.

– Какво?

Реалността изчезва. Виждам лицето на Юрая, когато се приземява в мрежата след

Изборната церемония, закачливия му поглед към Зийк, докато го издърпвам на

платформата. Или пък как седи в ателието на Тори и тя го кара да си придържа ухото

напред, за да му направи татуировката на змия. Юрая няма да се събуди? Юрая го

няма?

А аз обещах на Зийк, че ще се грижа за него. Обещах.

– Той е един от последните ми истински приятели – казва тя и гласът

се

прекършва. – Не знам дали някога ще мога да те погледна отново. Не и по същия начин.

И си тръгва. Гласът на Шели стига до съзнанието ми заглушен. Нарежда ми да седна.

Коленете ми се подкосяват и китките ми се отпускат върху тях. Търся да намеря начин да

избягам от ужаса на постъпката си, но няма никаква логика, която да ме освободи от

стореното от мен. Няма изход.

Скривам лице в ръцете си и се опитвам да не мисля, да не чувствам нищо.

Лампата в залата за разпити се спуска ниско и хвърля кръгло светло петно в средата

на масата. Гледам в кръга и рецитирам история, която Нита ме инструктира да разкажа, в

случай че ме хванат. Всъщност е толкова близо до истина та, че не се налага да лъжа.

Когато свършвам, мъжът, който ме разпитва, активира монитора и виждам на него

последното си изречение. Жената, която ми се представи като адвокат на Дейвид, се

казва Анджела.

– Значи не си знаел какви са истинските намерения на Хуанита и защо те е накарала да

деактивираш алармената система? – пита тя.

– Не – казвам и това е самата истина. Не знаех причината, а само една лъжа.

Инжектираха на всички останали серума на истината, но не и на мен. Генетичната

аномалия, която ми откриха, вероятно ги е навела на мисълта, че щом мога да

противодействам на серума на симулацията, мога да противодействам и на серума на

истината. Ако моят вариант съвпада с този на другите, ще предположат, че съм искрен.

Но това, което не знаят, е, че преди няколко часа всички се инжектираха с антидот. Като

имунизация. Преди няколко месеца генетично чистият помощник на Нита им осигурил

въпросното лекарство.

– И как те застави да го направиш?

– Приятели сме – отговарям. – Тя е... беше... единственият ми приятел тук. Каза да

се доверя, че прави нещо за доброто на всички. И аз ѝ се доверих.

– И какво мислиш сега?

– Никога не съм съжалявал за никоя моя постъпка повече, отколкото сега – казвам и я

поглеждам.

Суровите светли очи на Анджела омекват.

– Е, версията ти съвпада с това, което ни казаха и другите. Като се има предвид, че си

нов тук, че не си бил запознат с плана на Хуанита, и като не се забравя генетичната ти

недостатъчност, трябва да бъдем благосклонни. Присъдата ти е условна – трябва да

работиш за нашата общност и да покажеш безупречно поведение. Ще бъдеш под

наблюдение една година. Няма да ти бъде разрешен достъп до офиси и лаборатории и

няма да имаш право да напускаш границите на щаба без разрешение. Ще ти бъде

назначено служебно лице, пред което трябва да се явяваш на отчет всеки месец.

Разбираш ли всички тези условия?

Думата „генетична недостатъчност“ се раздува като балон в съзнанието ми.

– Разбирам – отвръщам автоматично.

– В такъв случай, приключихме. Можеш да си вървиш – казва тя, става и бута стола си

назад. Мъжът, който записва показанията, също се изправя и слага екрана в чантата си.

Анджела опира ръце на масата и се навежда, така че да я погледна.

– Не се съди прекалено сурово – казва. – Все още си млад.

Не, младостта ми не е извинение за това, което направих. Но не възразявам. Все пак

жената се опитва да бъде мила.

– Мога ли да попитам какво ще се случи с Нита?

Анджела свива устни.

– След като се възстанови от раните си, ще бъде преместена в затвора ни и ще остане

там до края на живота си.