Предани

това би направило живота му по-добър, а защото са верни. Истината си е истина –

отбелязва Кристина.

– Но... – започвам бавно, докато все още обмислям думите . – Не е ли разглеждането

на резултата от това, в което си вярвал, добър начин да прецениш дали е истина?

– Звучи като мисъл на Дървените. – Тя прави пауза. – Но пък моят начин на мислене е

силно повлиян от Прямите. Господи, не можем да се отървем от кастите си, където и да

отидем, а?

– Може би не е толкова важно да бягаме от тях – вдигам рамене.

Тобиас влиза в стаята блед и изтощен. Не помня откога не съм го виждала бодър.

Косата му е сплескана от страната, на която е лежал върху възглавницата и е със

същите дрехи, с които беше и вчера. Всъщност спи с тези дрехи от деня, в който

пристигнахме.

Кристина става.

– Добре, тръгвам. Оставям ви двамата... съвсем сами – посочва празните легла,

смигва ми заговорнически и излиза.

Тобиас се усмихва, но усмивката му не може да ме убеди, че е в добро настроение.

Вместо да седне до мен, остава прав до леглото ми. Пръстите му нервно опипват

подгъва на ризата му.

– Трябва да поговорим за нещо – казва той.

– Добре – кимвам и усещам рязка болка в гърдите. Като шип.

– И искам да те помоля да обещаеш да не откачаш – казва, – но...

– Но знаеш, че не обещавам такива неща, нали? – довършвам със свито гърло.

– Точно така – кимва и сяда върху разхвърляните завивки на леглото си. Избягва очите

ми. – Снощи намерих бележка от Нита, скрита в калъфката на възглавницата ми. Искаше

да се видим. И аз отидох.

Подскачам. Гняв залива тялото ми, сякаш ме попарват с вряла вода. Само като си

представям хубавото ѝ лице... грациозните ѝ крака... как върви към моето момче!

– Красиво момиче ти казва да идеш да се видиш с нея през нощта и ти отиваш? И

после искаш да не откачам?

– Не, не, не става дума за нищо такова – казва много бързо и най-сетне ме поглежда. –

Искаше да ми покаже нещо. Тя не вярва в генетичните увреждания, макар че ме бе

подвела да мисля обратното. Има план да отнеме част от властта на Бюрото и да се

пребори за равни права на увредените хора. Ходихме в покрайнините.

И после ми разказва всичко. За подземния тунел, който води навън, за порутения град

в покрайнините, за разговора си с Рафи и Мери. Обяснява ми как правителството е

заличавало информацията за предишни войни, така че да манипулира хората да вярват,

че само увредените са способни на такива безчинства и убийства. Разказва ми как

живеят хората с увредени гени в контролираните от правителството градове.

Докато говори, усещам, че нямам никакво доверие на тази Нита. Не зная откъде се взе

това съмнение, дали е инстинктивното ми чувство да разбирам веднага на кого да се

доверя и на кого – не, или е ревност. Когато свършва, Тобиас ме поглежда с очакване.

Прехапвам устни и се опитвам да реша.

– Защо си сигурен, че ти казва истината? – питам.

– Не съм сигурен. Тя ми обеща да ми покаже доказателства. Тази нощ – казва и взема

ръката ми в своята. – Искам да дойдеш.

– А Нита дали ще се съгласи?

– Не ми пука. – Пръстите му се плъзгат между моите. – Ако наистина иска да

помогна, да си намери начин да се съгласи.

Поглеждам вплетените ни пръсти, избелелите маншети на сивата му блуза,

изтърканите колене на джинсите му. Не искам да бъда с Нита и Тобиас, защото двамата

имат нещо общо, което на мен ми липсва – различните гени. Но това е важно за него, а и

аз също искам да знам дали има доказателства, че Бюрото прави грешни неща.

– Добре – казвам. – Ще дойда. Но и за секунда не си по-мисляй, че вярвам, че това

момиче няма никакъв друг интерес към теб. Няма какво да разправя как я интересува

само генетичния ти код.

– А ти и за секунда не си помисляй, че може да ме интересува някоя друга освен теб.

Пръстите му погалват врата ми, а аз приближавам устни към неговите.

Целувката и думите му ме успокояват, но тревогата не си отива напълно.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÏÅÒÀ

Òîáèàñ

Трис и аз се срещаме с Нита във фоайето на хотела малко след полунощ. Тя стои

сред големите саксии с растенията, чиито разлистени цветове ми напомнят на опитомено

хищно същество. Когато вижда Трис, чертите на Нита се изопват, сякаш някой е набутал

горчиво лекарство в устата ѝ.

– Обеща да не ѝ казваш! Нали уж щеше да я пазиш?

– Промених решението си – казвам спокойно.

Трис се изсмива грубо:

– Това ли е измислила да ти каже? Че ако не ми споделиш, ще ме защитиш по-добре?

Браво! Отлична манипулация.

Поглеждам я учудено. Не ми бе минало през ума, че Нита иска да ме манипулира. И

сега мисълта, че това може да се окаже вярно, ме смущава. Обикновено успявам да

разбера скритите мотиви в действията на хората и дори съм склонен да си въобразявам

такива, когато действат искрено. Но толкова искам да я закрилям, особено след като