Предани

висят и се клатушкат заканително над една тясна и разбита улица.

– Ще спрем тук – казва Нита, завива и паркира камиона между две тухлени постройки.

Изважда ключа и ме поглежда. – Отвори жабката. Казах им да ни дадат някакво оръжие.

Отварям жабката и там над купчина стари хартии и опаковки от какво ли не лежат два

ножа.

– Как си с ножовете? – пита тя.

Безстрашните учат послушниците си как да се целят с нож още отпреди промените в

инициацията, направени от Макс. Но на мен боравенето с нож никога не ми е харесвало,

защото ми се струва, че по-скоро придава кофти привкус на драма, отколкото развива

полезни умения.

– Добре – казвам и се разсмивам. – Никога не ми беше минавало през ума, че това ще

ми бъде от полза.

– Е, значи в крайна сметка Безстрашните не са чак толкова глупави, Фор – усмихва се

тя и взема по-големия нож. За мен остава малкият.

Докато вървим и въртя дръжката на ножа в ръцете си, изпитвам необичайно

напрежение. Прозорците на постройките светят с различна светлина, вероятно от свещи

или фенери. В един момент вдигам поглед и виждам дълга коса и взиращи се в мен

мрачни очи.

– Тук живеят хора – казвам.

– Това е периферията на покрайнините. На около два часа с кола от тук се намира

Милуоки, голям град на север от Чикаго. Да, тук живеят хора. Напоследък не са много

тези, които дръзват да напуснат градовете, дори и да им се иска да живеят независимо и

да не се подчиняват на правителството. Но тези хора тук са точно такива – искат

свобода.

– Защо не искат да се подчиняват на правителството? – питам. Добре знам какво

означава да живееш извън влиянието на управляващите. Кастите са ме научили. При нас

хората, които не искат да се покорни, са винаги гладни, през зимата умират от студ, а

през лятото – от жега. Всеки ден е борба за оцеляване. Не е лесно да избереш такъв

живот – освен ако нямаш много сериозна причина да го направиш.

– Защото са генетично увредени – отвръща Нита и ми хвърля поглед. – Генетично

увредените хора по закон са равни на чистите, но това е само на хартия, не и на практика.

В действителност те са по-бедни, по-лесно е да бъдат обвинени в престъпления, имат

много по-малък шанс да си намерят добра работа... за каквото и да се сетиш, все е

проблем. И то не отсега, а още от Чистата война насам. На хората в покрайнините им се

струва много по-добре да живеят в изолация от обществото, отколкото да се хванат и да

решат въпроса отвътре. А аз възнамерявам да направя точно това.

Сещам се за татуировката на гръбнака – счупеното стъкло. Къде са я направили?

Чудя се коя е причината погледът в очите да е толкова опасен, думите – толкова

гневни? Какво я е превърнало в революционер?

– И как мислиш да го постигнеш?

– Като отнема властта на Бюрото. Или поне част от нея.

Тясната улица свършва и излизаме на широк път. Някои хора се крият и надзъртат

иззад ъглите, други вървят на малки групички в средата на пътя с бутилки в ръце.

Всички, които виждам, са млади – явно в покрайнините няма много възрастни хора.

Някой изкрещява, чувам как бутилка се разбива в земята. Хората се събират около

двама души, които се бият.

Тръгвам към тях, но Нита ме стисва за ръката и ме повежда към една от сградите.

– Сега не му е времето да се правиш на герой – казва.

Спираме пред стълбите на постройката на ъгъла. До нея стои едър мъж и върти нож в

ръка. Когато тръгваме по стълбите, той спира играта с ножа и го прехвърля в другата си

ръка, която е покрита от белези.

Ръстът, едрото тяло, ловкостта, белезите, мръсният му вид – всичко това трябва да

ме впечатли, но очите му са като тези на сърната – големи, кръгли, любопитни и не

съвсем войнствени.

– Тук сме да се видим с Рафи – заговаря Нита. – Ние сме от Бюрото.

– Влезте, но ножовете остават тук – казва мъжът. Гласът му е висок, ясен, съвсем

различен от това, което очаквах. При други обстоятелства, в друго време, този човек

може би щеше да е един възпитан и галантен млад мъж. Но не е нито възпитан, нито

галантен и, предполагам, че дори не знае какво означават тези думи.

Макар аз самият да съм изтръгнал от себе си всичко мекушаво и добродушно и да

смятам подобни качества за напълно безполезни, сега се замислям дали, принуден да се

изправи срещу собствената си природа, този човек не е лишен от нещо важно.

– Няма начин! – заявява Нита.

– Нита, ти ли си? – пита глас отвътре. Изразителен, музикален глас. Мъжът е нисък и

усмихнат до ушите. Идва на прага и се обръща към пазача: – Нали ти казах да ги

пуснеш? Хайде, влизайте!

– Здрасти, Рафи – поздравява го Нита с облекчение. – Фор, това е Рафи. Той е много

важен човек тук.

– Радвам се да се запознаем – казва той и ни подканя да влизаме.

Стаята е голяма и е осветена от много свещи и фенери. Всички мебели са дървени, а