Предани

Буквите до името на баща ми: АА с точка.

Докосвам линията, която ме съединява с родителите ми, после тази, която ги

съединява с техните родители и така осем поколения назад, като броя и моето. Тази

карта посочва това, което винаги съм знаел – че съм завинаги свързан с тях и с тежкото

им наследство, независимо колко далеч бягам.

– Благодаря, че ми показа тези неща – изричам тъжно и уморено, – но не разбирам

защо трябваше да се случи в полунощ.

– Мислех, че ще ти е интересно да ги видиш. А има и друго, за което искам да

поговорим.

– Още доказателства за ограничените ми способности? – тръсвам глава. – Не, стига ми

това, което вече знам.

– Не. Но се радвам, че го каза.

Тя обляга рамо върху името на Евелин. Отдръпвам се, не искам да съм толкова близо

до нея, че да виждам светлината в светлокафявите ѝ ириси.

– Снощният ни разговор за генетичните увреждания... всъщност беше тест. Исках да

видя как ще реагираш и да се уверя, че мога да ти се доверя – казва тя. – Ако бе приел

леко и с доверие това, което заявих за ограниченията на хората с увредени гени, нямаше

да ти се доверя.

Тя се плъзва по стената към мен и рамото ѝ покрива името на Маркъс.

– Не съм много въодушевена от етикета, който са ми сложили – „увредена“. Разбираш

това, нали?

Спомням си как горчиво изплю обяснението за татуировката на счупено стъкло. Сякаш

беше отрова.

Сърцето ми започва да бие силно, усещам пулса си в гърлото. Разочарование и

горчивина изместват спокойствието и усмивката

. Очите

изгубват топлината си.

Започвам да се страхувам от нея и от това, което казва, но в същото време съм

развълнуван, защото вече няма нужда да се съгласявам, че съм по-малък, отколкото

винаги съм вярвал.

– Мисля, че и ти не го приемаш леко – казва тя.

– Не, не го приемам изобщо.

– В тази сграда има много тайни. Една от тях е, че за Бюрото хората с увредени гени

са заменими. Друга тайна е, че много от нас няма да седят и да търпят това.

– Заменими? Какво имаш предвид? – питам.

– Престъпленията, извършени срещу хора като нас, са доста сериозни – продължава

Нита. – И скрити. Мога да ти покажа доказателства, но това ще стане по-късно. Засега

ще ти кажа само, че работим срещу Бюрото, имаме основание да го правим и искаме да

се присъединиш към нас.

Присвивам очи.

– Защо? Какво точно искаш от мен?

– Засега само да ти покажа света извън това място.

– И в замяна получаваш... ?

– Твоята защита – казва тя. – Отивам на опасно място и не мога да кажа на никого от

Бюрото. Но ти си външен, което значи, че мога да ти се доверя. Освен това знаеш как да

се защитаваш. И ако дойдеш с мен, ще ти покажа доказателството, което искаш да

видиш.

Тя слага ръка на сърцето си, сякаш за да се закълне. Крайно скептичен съм, но

любопитството ми надделява. Не ми е трудно да повярвам, че Бюрото би извършило

нещо лошо, защото всяко управление, през което е минал градът ни, е вършило лоши

неща, дори това на Аскетите начело с баща ми. Предполагам, че в думите има истина,

но освен това не мога да спра да се надявам, че не съм чак толкова увреден, че имам

повече качества от хората с чисти според групата учени гени. Гени, каквито няма да мога

да предам на децата си.

Ето защо ѝ се доверявам. Засега.

– Добре – казвам.

– Първо, преди да ти покажа каквото и да е, трябва да обещаеш, че няма да кажеш на

никого, дори и на Трис, за това, което ще видиш. Става ли?

– Но на нея може да

се има доверие. – Обещал съм

да не пазя тайни, да

споделям. Не искам да изпадна в ситуация, която изисква от мен да не изпълня

обещанието си към нея. – Защо да не знае?

– Не казвам, че не може да се има доверие. Просто няма тези умения, от които се

нуждаем, а и не желаем да рискуваме ничий живот. Бюрото не иска да се организираме и

да бъдем единни. Ако твърдо им докажем, че не сме увредени, това би означавало, че

всичко, което правят – експериментите, генетичните модификации, – е пълна загуба на

време. А никой не иска да чуе, че е пропилял живота си в името на грешната кауза.

Това ми е съвсем ясно – изпитах го на гърба си, когато разбрах, че кастите са

изкуствено създадени, система, която има една-единствена цел – да бъдем държани под

контрол колкото е възможно по-дълго.

Тя се оттласва от стената и изрича единственото нещо, което би могло да ме убеди да

не казвам на Трис:

– Ако кажеш, ще я лишиш от избора, който аз давам на теб сега. Ще я принудиш да

стане конспиратор. Можеш да я защитиш само ако не ѝ кажеш нищо.

Прокарвам пръст по издълбаното на стената име – Тобиас Итън. Това са моите гени,

моята каша, моята зла съдба. Защо да дърпам Трис надолу със себе си?

– Добре – отговарям. – Покажи ми.

Гледам как светлинката от фенера подскача нагоре-надолу с всяка нейна крачка.

Изваждаме някакъв сак от килера на чистачите в дъното на коридора – знаела е, че ще