Предани

прави експерименти върху безкастови в замяна на храна и дрехи. Изпробваше серума на

страха, който по-късно Безстрашните въведоха в своята инициация. Преди години

симулирането на страха не беше доразработено, тогава не се предизвикваха

индивидуалните страхове на човека, а само ситуации, които биха уплашили повечето

хора. Страх от височини, от паяци, такива неща. Нортън като представител на Ерудитите

беше там през цялото време, гледаше и позволяваше тези експерименти да продължат

колкото е необходимо, а не колкото е поносимо за един човек. Баща ти не можеше да

приеме тези неща.

Стигаме до вратата и тя млъква. Прокарва картата си и влизаме в същия офис, в

който Дейвид ми даде файла на майка ми. Матю седи забил нос в монитора, а очите му

са присвити на три сантиметра от екрана. Не съм сигурна, че ни е забелязал.

Искам да се разсмея и разплача едновременно. Сядам на стола до празното бюро.

Баща ми имаше труден характер, но беше добър човек.

– Баща ти искаше да напусне Ерудитите, а майка ти не искаше да се присъедини към

тях, независимо че мисията беше точно такава. Искаше да е до него. Затова двамата

решиха да изберат Аскетите. Това доведе до обтягане на отношенията между майка ти и

Дейвид. Сигурна съм, че си разбрала това. В крайна сметка той се извини, но отказа да

бъде свръзката ни с нея. Не знам защо, никога не сподели с никого. После всичко, което

идваше от нея, беше много кратко, сбито, информативно, затова и не е приложено към

файла ѝ.

– Но тя е можела да изпълнява задълженията си към вас и в кастата на Аскетите.

– Да. И беше много по-щастлива там. Мисля, че едва ли би се чувствала така сред

Ерудитите. Разбира се, Аскетите не се оказаха по-добри от Ерудитите. Изглежда, човек

не може да избегне последствията от генетичното увреждане. Дори лидерът на Аскетите

беше отровен от него.

– За Маркъс ли говориш? – намръщвам се. – Защото той е Дивергент. Увреждането на

гените няма нищо общо със злото.

– Когато човек е заобиколен от хора, в които злото е генетично заложено, той не може

да не започне да подражава – казва Зоуи и после се обръща към Матю: – Дейвид иска

да насрочи среща със супервайзъра ти, за да обсъдят как се развива проекта по единия

от серумите. Последния път Алън забрави и ще те помоля да го доведеш.

– Добре – отвръща Матю, без да вдига очи от монитора.

– Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Надявам се, че съм отговорила на въпросите ти,

Трис – усмихва ми се Зоуи и се измъква през вратата.

Седя свита, с лакти, облегнати на коленете. Маркъс е Дивергент, генетично чист като

мен. Но не мога да приема, че е бил лош човек само защото около него е имало хора с

увредени гени. Нима и аз не бях заобиколена от такива? И Юрая. И майка ми. Но никой от

нас, освен Маркъс, не бие любимите си хора с кожен колан.

– Не е много убедителна, нали? Доста дупки зеят в аргументите

– казва Матю.

Облегнал се е на стола си, барабани с пръсти по облегалката му и ме гледа изпитателно.

– Да.

– Някои хора тук искат да хвърлят цялата вина върху увредените гени. Да се

оправдаят с тях. Така им е по-лесно, отколкото да приемат истината, че не е възможно

да разбереш всичко за човешката психика и защо хората действат по един или друг

начин.

– Сякаш всеки се чувства длъжен да обвини някого или нещо за това, че светът е

такъв, какъвто е – казвам. – Баща ми например обвиняваше Ерудитите.

– Тогава не е много разумно да ти казвам, че Ерудитите са ми любимци –усмихва се

Матю.

– Наистина ли? Защо? – стягам се аз.

– Не знам. Може би съм съгласен с вижданията им, че ако всеки се посвети да учи, да

наблюдава и изучава света около себе си, бихме имали много по-малко проблеми.

– Винаги съм била зле настроена към Ерудитите – казвам. – Баща ми ги мразеше и аз

също се научих да мразя тях и начина, по който прекарват времето си. Сега за първи път

се замислям, че може би е грешал. Или просто е бил... предубеден.

– За Ерудитите или за учението?

– И за двете – свивам рамене. – Толкова много Ерудити ми помогнаха, без дори да

съм ги молила. Уил, Фернандо, Кара – всички те са Ерудити и може би едни от най-

добрите хора, които познавам. Отдадени на единствената цел да направят света по-

добро място. – Тръсвам глава. – Но това, което направи Джанийн, няма нищо общо с

жаждата за знания, която според баща ми от своя страна води до жажда за власт и сила.

Може би така мога да си обясня ужаса на Джанийн – правилно е предполагала, че светът

е необятен, а тя – безсилна. Може би Безстрашните разбират нещата най-правилно.

– Има една стара приказка – казва Матю. – Знанието е сила. Сила да вършиш зло като

Джанийн... или сила да вършиш добро, както правим ние. Силата сама по себе си не е

зло. Така че знанието само по себе си не може да е зло.