Предателството „Тристан“

Беше на неколкостотин метра разстояние — твърде далеч за точен изстрел. А дали щеше да стреля? Не му се вярваше. Никой не преследва плячката си толкова дълго с цел да я убие. Той искаше да зададе въпроси, да го разпита, Меткалф беше сигурен.

С рязко движение Меткалф извади оръжието, което Хилиард му осигури, и го насочи срещу агента на НКВД, който продължаваше да се хили.

— Не е добра идея, другарю Меткалф. Няма смисъл да бягаш.

— О, така ли?

— Това не е твоят град. Познавам тези улици. Много е важно човек да научи онова, което не знае.

— Ще го запомня.

— Ще е по-лесно, ако ми сътрудничите. Ще поговорим.

— За какво ще ме арестуваш? — попита Меткалф. — Заради престъплението, че съм чужденец в Москва ли?

— Знаем за теб повече, отколкото си мислиш — отговори мъжът.

Меткалф огледа отчаяно разронените тухлени стени на сградата, която препречваше уличката. Нямаше аварийна стълба, нито корнизи или издатини, за които да се хване, както в Париж.

Но да се остави да го хванат с документите беше немислимо.

Трябваше да ги хвърли, но къде! Нямаше място, мамка му, нито едно място, откъдето русият да не може да ги вземе.

По височината на старата сграда минаваше също толкова стара тенекиена отточна тръба. Не изглеждаше стабилна, но беше единственото нещо под ръка.

— Добре — каза Меткалф все още с насочено оръжие. — Остани на място там и може да се споразумеем.

Мъжът спря, но продължи да държи с двете си ръце оръжието, готов да стреля. Той кимна.

Внезапно Меткалф стреля над рамото на руснака. Агентът отскочи и инстинктивно отговори на стрелбата, но пропусна Меткалф с около десетина сантиметра. Умишлено.

За част от секундата, възползвайки се от суматохата, Меткалф мушна пистолета в колана на панталоните си и скочи към отточната тръба. Сграбчи я с две ръце и започна да се катери бързо нагоре.

— Щом знаеш толкова много за мен — викна той на руснака, — значи си наясно, че съм неуловим.

Тенекиената тръба наистина беше неустойчива и докато се изтегляше нагоре по нея, тя се отделяше от тухлената стена. Но все пак беше захваната на няколко места по фасадата. Подпирайки се с крака върху тухлената стена, Меткалф успя да изкачи три четвърти от височината на двуетажната сграда.

Куршумите се забиваха от двете му страни, тъй като агентът от НКВД даваше предупредителни изстрели.

— Няма къде да отидеш — викна му руснакът, — със следващия изстрел ще те поваля. Ще те застрелям, ако не спреш да се катериш и не слезеш долу!

Меткалф продължи нагоре. Последва пауза в стрелбата. Той чу как руснакът извади празния пълнител, който издрънча върху земята, и презареди. Меткалф стигна до върха на сградата, хвана се за корниза. Той обаче остана в ръцете му. Старият гипс се ронеше като кора на пай. Протегна се към улея, който му се стори по-стабилен, и се прехвърли на плоския покрив точно когато нов дъжд от куршуми засипа парапета. Руснакът сега стреляше по него! Това не бяха вече предупредителни изстрели.

Сградата беше широка около осем метра, покривът покрит с катран и отломки от зидария. Отдушни тръби стърчаха тук и там, без определен ред. Дотича до срещуположния край, подхлъзна се на заледената повърхност и падна на сантиметри от ръба. Отдолу улицата беше тясна, през нея минаваха трамвайни линии. Забеляза със задоволство аварийната стълба. Откъм гърба си чу как агентът на НКВД се оттегли, стъпките му отекваха, докато тичаше. Руснакът явно беше разбрал къде е единственият изход за Меткалф и беше побягнал обратно към булеварда, за да заобиколи сградата и да отиде на улицата, която минаваше зад нея. Но зашо агентът действаше сам? Обикновено тези хора работеха на групи и ако сега имаше цял екип, нещата щяха да се развият различно. Те лесно можеха да заклещят Меткалф в капан. Беше благодарен, че не е така, но същевременно озадачен от факта, че агентът, безспорно най-добрият, с когото се бе сблъсквал, действаше като единак. Изведнъж се досети, че мъжът не беше сам. Той просто бе изпреварил останалите, които скоро щяха да се присъединят към него.

Меткалф се метна на аварийната стълба и бързо заслиза по нея. След няколко секунди скочи на улицата и побягна по трамвайните релси. След стотина метра тясната улица го изведе на широк булевард. Заоглежда се неистово, за да избере най-добрия маршрут за бягство, но в същия миг дочу приближаващи стъпки откъм гърба си.

Точно пред него имаше вход към подлез. Спусна се по него. Беше проход за пешеходци под нивото на уличното платно — новост в Москва, която се появи заедно с автомобилното движение. Взимаше по две стъпала наведнъж, промъквайки се през навалицата. После забеляза входа към метрото.