— Чърчил отхвърли мирните ни предложения — изсъска той, — а Сталин се насочва към Балканите най-нахално. Явно Чърчил възлага всичките си надежди на Америка и Русия да влязат във войната.
— Правилно — намеси се Браухич.
— Затова трябва да унищожим Съветския съюз със сила — продължи Шмунт — и така да елиминираме надеждата, че Русия ще влезе във войната на страната на Англия. Така Германия ще стане господар на Европа. Колкото по-бързо смачкаме Русия, толкова по-добре.
— Не говориш сериозно — възрази Фон Браухич. — Кога за последен път си чел учебника по история? Да не искаш да повторим грешката на Наполеон и да изгубим войната сред скованите от лед степи на Русия? И Наполеон не дръзна да нападне Британските острови. Ще се самоунищожим, ако нахлуем в Русия.
— Да не би да си забравил, че победихме царска Русия в последната война? — отвърна Шмунт.
За първи път се обади Хитлер с тих, едвам доловим глас. Той само слушаше до този момент и преценяваше. Останалите мъже се наведоха напред, за да го чуват.
— Тогава ние доставихме на Русия Ленин в запечатан влак. Като бацила на чумата.
Присъстващите се засмяха учтиво.
— Така стана — каза адютантът на Хитлер. — Но не бива да допуснем чумата да се разпространи. Не можем да позволим Балканският полуостров да се болшевизира. Не бива да позволим на Съветите да заграбят петролните полета в Румъния…
— Това, което предлагаш, е лудост — прекъсна го Фон Браухич. — Това означава война на два фронта, което трябва да избегнем на всяка цена. Никой от нас не го желае. Трябва да изолираме Великобритания. Това изисква сътрудничество със Съветския съюз.
— Войната се води на един фронт. Великобритания не е заплаха, а по-скоро дразнител — каза Шмунт. — Великобритания вече е победена, трябва да я накараме да го признае. Да разгромим Русия и Англия ще се откаже — разчитайте на това!
— Казваш „да разгромим Русия“ така, сякаш става дума за детска игра — възрази Халдер, шефът на Генералния щаб на Фон Браухич. — А всъщност истината е, че Червената армия е колос.
— Руският колос е свински мехур, само като го натиснеш, ще се спука — отвърна укорително Шмунт.
— Да се атакува Русия ще е равносилно на лудост — каза Халдер. — Ще е самоубийство. Нямаме друг избор, освен да се придържаме към т.нар. пакт за приятелство.
Канарис се прокашля.
— Може ли да ви предложа малко информация, подходяща за случая.
Възцари се тишина и той продължи:
— Абверът се снабди с ценни разузнавателни сведения от Москва.
С драматичен жест той измъкна от куфарчето си дебел свитък с напечатани на пишеща машина документи, които раздаде на присъстващите, започвайки с Хитлер.
Хитлер си сложи очилата за четене. Всички се съсредоточиха.
След известно време фюрерът погледна.
— Това истинско ли е? — възкликна той.
— Експертите ми потвърдиха тяхната автентичност възоснова на хартията, мастилото, марките, печатите, подписите и прочие — отговори Канарис.
— Майн Гот ин Химел — каза Шмунт. — Та Червената армия е къщичка от кубчета.
— Кой е източникът? — попита подозрително Браухич. — Някой от агентите ти в Москва?
Канарис поклати глава.
— Да се сдобиеш с информация в Москва е трудно. По-лесно е за арабин в дълга роба да остане незабелязан в Берлин, отколкото за чужд агент да мине през Русия. Не, източникът е генерал от Комисариата на отбраната.
— Изменник? — попита Халдер. — Предател?
— Напротив — отговори Канарис. — Лоялен генерал, който си остава лоялен. Имаме източник, как да се изразя, близък с генерала.
— Сигурен ли е?
— Източникът — каза Канарис — е от най-достоверните. Не професионалист, а цивилен. Обикновен човек, който няма никаква представа от шпионски игри.
— Секретарката му тогава? — попита Халдер.
— Всъщност дъщеря му.
Шмунт вдигна очи от документите.
— Болшевишката военна машина е руина след чистките — каза той. — Но се превъоръжават — при това бързо.
— До две години — съгласи се Канарис — отново ще са сила.
— Кога можем да атакуваме? — попита Хитлер Шмунт. Адютантът му се усмихна победоносно.
— След зимата. В началото на пролетта догодина. Вероятно през юни ще сме готови.
Хитлер се изправи, останалите веднага скочиха на крака.
— Самата съдба ни поднесе на тепсия шанса — обяви той.
— Но ние трябва да се размърдаме. Не съм създал тази великолепна армия, за да я оставя да гние. Искам предварителни планове за блицкриг срещу Съветския съюз незабавно.
26
Москва, ноември 1940 г.
Мястото на явката притесняваше Меткалф. Беше изложено на външни погледи, прекалено на открито. До там с стигаше само по един маршрут и вероятно имаше само един изход. Той не би избрал такова място, но нямаше избор Амос Хилиард в момента определяше правилата.