Предателството „Тристан“

Оглеждайки се внимателно, Меткалф прекоси бързо стаята и стигна до отворената баня, подготвяйки се психически за ужасната гледка на трупа на Скуп.

Но труп нямаше.

И не само това, нямаше и следи от тялото. Банята блестеше от чистота. По нищо не личеше, че само преди няколко часа тук е имало труп. Не само го бяха отнесли, бяха наредили банята да се почисти, заличавайки следите от престъплението. Но защо?

Какво, по дяволите, ставаше?

От телефонната будка на няколко преки от хотела Меткалф звънна в посолството и поиска да го свържат с Хилиард.

Хилиард се обади от телефона в кабинета си с дрезгав, почти лаещ глас.

— Хилиард.

— Робъртс — каза Меткалф, представяйки се с фалшиво име, както се бяха разбрали, за всеки случай, ако посолството се подслушваше.

Последва пауза от десетина-петнайсет секунди. После Хилиард проговори. Изрече само една дума.

— Амалгама.

— Повтори — каза Меткалф.

— Амалгама. Не гама, а амалгама — повтори Хилиард и затвори.

Амалгама. Особена, рядко употребявана дума, която означаваше метално покритие на огледалата. Произлизаше от френската дума етен или тин на английски.4

Дори подборът на думите беше класика а ла Коркоран, който си падаше по многозначителни думи и фрази. Покритието на огледалото напомняше за любимата главоблъсканица на Коркоран: Защо огледалата обръщат само ляво и дясно, а не горе и долу?

И още една: истината е счупено огледало. Внимавай да не се нараниш на някое парченце — предупреди го той.

Сякаш Корки непрекъснато го предупреждаваше, просто като подбираше думите за потвърждение. Меткалф се бе озовал в свят на огледала, свят, пълен с опасности.

Но Корки, дори Корки нямаше представа колко много бяха те.

Рудолф фон Шюслер прегледа отново страниците. Невероятно! Направо невероятно! Плодът на неговия блестящ ум. Беше нескромно от негова страна да го казва, но дори да се възползваш от появилата се възможност беше признак за висок интелект. Самият фюрер го беше казал. А той се възползва от възможността — от обстоятелството, че неговият Червен мак имаше достъп до документи, свързани с най-висшите етажи на властта. От факта, че тя бе готова да му предостави документите, защото го обичаше. Беше безпомощна, уплашена, вярна като кученце. Макар да притежаваше тренираното тяло на балерина, беше крехко същество. Във всяко едно отношение беше олицетворение на Евиге Вайблихкайт — увековечената женственост. Природата й беше отредила да дава, както беше отредила на мъжа да получава. Много скоро хер Хитлер щеше да получи империята, която му се полагаше.

Фон Шюслер щеше да си спечели уважение! Не, още по-добре, щеше да получи признание. Признание в замяна. Признание за това, което беше. Представяше си Рицарския кръст, закачен върху красивата му тъмносиня куртка. Но онова, което Лудвиг фон Шюслер беше постигнал с мускули и сила, с открита смелост, неговият потомък щеше да получи с хитрост и лукавство — качества на ума, които изглеждат по-лесни, но не и по-малко достойни за уважение.

Сърцето му биеше тежко, докато вървеше по коридора към кабинета на посланика Фон Шуленбург. Кимайки любезно на някои от колегите си, хвърляйки им доволни погледи, без да обръща глава, той си припомни снизходителните забележки, които чуваше от другите във външното министерство много преди да го изпратят в Москва. Сега щяха да го гледат с други очи. Войните се печелеха с информация! Беше правило — представата за себе си, представата за врага и колкото повече бяха подробностите, толкова по-ценна представата. Очите му се плъзнаха по най-горната страница на купчината документи със съвестно изписани цифри. В главното командване нямаше повече да се чудят и да гадаят за бойния капацитет на Съветите. Сега щяха да го узнаят.

— Страхувам се, че Фон Шуленбург е зает — каза дебеловратата фрау, която служеше като личен цербер на посланика. Вернер винаги се държеше сърдечно с него, макар и с известна доза покровителственост… Докато някои от хората около него се отнасяха почти безцеремонно, дори неучтиво, но това не беше повод да се оплаче от тях. Човек не можеше да се оплаче от тона на нечий глас или от непочтителен поглед, изражение на ненавист, в противен случай щеше да изглежда като глупак.

И все пак Фон Шюслер забелязваше подобни жестове. Той забелязваше много неща. Именно неговата способност да наблюдава и да вади заключения доведоха до тази — тази! — най-ценна разузнавателна информация, която някога райхът беше получавал.

— О, наистина ли? — каза Фон Шюслер с доволен и самоуверен глас.

Зает. Тя винаги отговаряше така. Не означаваше нищо. Дали имаше среща? Или се наслаждаваше на чашка шнапс? С какво конкретно беше зает? Тя някак бе склонна да се отнася с Фон Шюслер грубо. Но това скоро щеше да се промени.

Дебеловратата фрау Цербер пусна бърза усмивка.

— Зает е, съжалявам, господине. Ще му предам, че сте идвали.

— Зает, незает, ще иска да ме види — настоя Фон Шюслер, после сам почука на вратата на посланическия кабинет, преди да завърти лъскавата месингова топка и да си позволи да нахълта.