Предателството „Тристан“

Все пак имаше едно предимство — беше лесно за наблюдение. Меткалф можеше да установи какво е обичайното улично движение, да огледа кой влиза и излиза от магазина за дамски обувки и от месарницата на улица „Пушкинская“, както и сградата между тях. Да разбере дали някой не се застоява прекалено дълго в района. Облечен в селски дрехи, ватенка и с огромна торба, пълна с разни инструменти, той лесно минаваше за работник и не привличаше вниманието.

Продължително време умишлено наблюдаваше, а мислите му блуждаеха към Лана. Досега всичко се развиваше по плана, а нейният първоначален страх, изглежда, се поразсея. Тя вече предаде на Фон Шюслер първата партида документи, като го излъга, че ги е подбрала наслуки от куфарчето на баща си и от кабинета му вкъщи. Каза му, че за нея те са само цифри, неразбираеми и ужасно скучни. Фон Шюслер обаче съвсем не ги намерил за скучни, според разказа на Лана. Той бил много превъзбуден, много повече от друг път.

Фон Шюслер й обяснил процедурата. Явно си въобразяваше, че той ръководи операцията. Казал й, че ще преснима документите в посолството и след това веднага ще й върне оригиналите. Подчертал, че е много важно баща й да не забележи липсата на някой от тях, поради което тя трябвачо да спазва стриктно процедурата. Да взима документите само през нощта, след като баща й си легне, и да уведоми Фон Шюслер, че са у нея. После да го посети в апартамента му и да занесе документите, а той незабавно да ги отнесе в посолството за фотокопиране. След това да я върне веднага в апартамента на баща й, за да ги сложи на мястото им, преди той да се събуди. Разбира се, имаше множество фактори, които внасяха някои промени в плана. Повечето вечери Лана играеше в Болшой и нямаше как да краде документи. Но в дните, в които почиваше, беше важно да си стои у дома, за да провери дали баща й не е донесъл нови документи.

Фон Шюслер се опитваше също да успокои Лана, че върши добрина. Лана си припомняше уверенията му с усмивка.

— Колкото по-добре се опознаят нашите страни — казваше й той, — толкова по-дълго ще продължи мирът. Ти вършиш нещо чудесно не само за моята, но и за твоята страна.

След като в продължение на час наблюдаваше и размишляваше, той накрая се увери, доколкото бе възможно, че не го следят. Влезе бързо в неохраняемия вход на скромната жилищна сграда между двата магазина. Тясното антре беше тъмно и безлюдно, боядисаният в зелено радиатор на стената се намираше вдясно, както му бе описал нещата Хилиард. Мушна ръката си зад него — беше студен, както Хилиард обеща — и пръстите му напипаха нещо. Измъкна го, беше дебел зелен плик, цветът служеше за идеален камуфлаж.

Вътре се намираше втората партида документи, подготвени от експертите на Корки и изпратени по дипломатическата поща. Мушна плика във ватенката и излезе толкова бързо, колкото бе необходимо, за да не привлече нечие внимание.

На няколко преки от явката се намираше мястото, където щеше да сигнализира с червен молив, че успешно е прибрал пратката.

Но на излизане от сградата рязко движение на отсрещната страна на улицата привлече погледа му. Меткалф се обърна и видя познатото лице.

Русолявият с бледите очи от НКВД приближаваше към него с бързи крачки, без да си прави труда да спазва дискретна дистанция. Сякаш агентът знаеше, че Меткалф току-що е взел пратката и че носи у себе си уличаващи го документи.

Не биваше да се остави да го заловят точно сега. Нямаше да се отърве с документите у себе си. Те бяха достатъчно основание да го хвърлят в затвора или да го разстрелят, без дори да го съдят. Щяха да разкрият операцията, а следствието да насочи следите към Светлана. Щяха да екзекутират и нея.

Сърцето на Меткалф биеше лудо, целият плувна в пот. Последиците щяха да са невъобразими. Обърна се наляво и побягна по улица „Пушкинская“. В отраженията на витрините виждаше как русият тича след него. Меткалф спря внезапно, смени посоката и отново затича като луд зигзагообразно през площада. Русият го следваше, повтаряйки движенията му, без да му пука от минувачите.

Агентът от НКВД го преследваше. Това вече не беше наблюдение, а безцеремонен опит да залови Меткалф. Мили Боже, не! Не трябваше да допуска да се случи. Меткалф отново смени посоката, шмугна се в тясна уличка между две стари тухлени сгради и побягна с максимална скорост.

Русият не се заблуди. Веднага последва Меткалф по уличката, но сега забави хода си. Дали се беше уморил? Как беше възможно? Меткалф погледна зад рамото си и видя широката усмивка, разкриваща сивкави зъби, върху лицето на русия. Защо?

Малко по-нататьк уличката кривваше вдясно; Меткалф ускори, сви в ъгъла почти със скок и тогава разбра защо се хилеше преследвачът му.

Беше задънена улица. Свършваше на това място и от нея нямаше излаз към следващата пряка.

Попадна в капан.

Замръзна, обърна се и видя русия да приближава бавно с насочен пистолет.

— Стой! — викна мъжът, а дебелият му глас прокънтя. — Горе ръцете, ако обичаш — мина русият на английски.