Предателството „Тристан“

Той заопипва в тъмнината вътрешността на багажника, премести тялото си, докато стигна до най-горната част на капака, търсейки ръчката за отваряне. Но ръчка нямаше.

Само гладка емайлирана стомана. Няма механизъм за отваряне на капака отвътре? Обхвана го паника. Как по дяволите, щеше да се измъкне? Беше заключена отвътре.

Меткалф подушваше изгорелите газове от двигателя, газове, изпълващи пространството, където той беше закле-щен. Хората можеха да загубят съзнание, дори да умрат от изгорелите автомобилни газове.

Започна да опипва отново неистово вътрешността на багажника, търсейки отчаяно ръчка, копче, нещо, с което капакът да се отваря. Нямаше нищо — нищо друго освен гладка стомана. Исусе!

Беше в капан!

Цигуларят паркира колата си недалеч от отбивката към замъка и тръгна бавно пеша към имението, оглеждайки средновековната архитектура. Беше внушителна, но той бе виждал и по-изящни като стил.

Новината, че плячката му е в Берлин — беше дошъл в родния град на Клайст! — беше покана, провокация, на която не можеше да устои. Цигуларят мразеше да оставя работата си недовършена.

Натисна звънеца и белокос слуга отвори огромната дървена порта.

— Хер Клайст? Дарф их зи битен нахрер цу третен? — главният иконом, който бе предупреден да очаква агента от СД, го покани да влезе с пренебрежителния маниер, с който се кани доставчик. Клайст обаче не обърна внимание на умишлено пренебрежителното държане на иконома.

— Господарят ти тук ли е? — попита Клайст.

— Не, господине, както ви казах, вашият шеф…

— Той не ми е шеф. Кога очаквате Фон Шюслер?

— Граф Фон Шюслер ще си е у дома най-рано след два часа. Той е на опера в Берлин.

— Някой да е идвал?

— Не.

— Съпругата и децата на Фон Шюслер в имението ли са?

— Не — отвърна икономът намусено. — На почивка са в планината.

Цигуларят постоя за миг, вдишвайки влажния дъх на плесен на стария замък, миризмата на древен камък и на мухъл от гниеща органична материя. Долови също аромати от почистващи препарати, полир за сребърни прибори и паста за мебели, както и съвсем слаби следи от дамски парфюм. Единствените мъжки миризми бяха тази от иконома и миризмата на амоняк и пот на някой от работниците. Не от Фон Шюслер. Женските миризми не бяха силни, което показваше, че жените наистина ги нямаше от няколко дни.

Върна се в колата си след няколко минути, обезкуражен. Беше задънена улица. Вероятно американецът щеше да се опита да се свърже с Фон Шюслер по-късно или утре. Това бе възможно теоретично, разбира се.

После, докато отваряше вратата на колата, полъх на вятър довея до ноздрите му миризма, която прикова вниманието му.

Едва доловима.

Ноздрите му се разшириха. Някой е бил тук преди няколко часа. Някой облечен в чисто нови вълнени дрехи, чисто нова кожа, току-що купена от магазина. Не бяха много берлинчаните с нови дрехи. Хората носеха в тия времена онова, което имат. Обърна глава, за да долови още малко от миризмата. Мъж, беше сигурен. Не германец, тъй като липсваше характерният мирис на бира и картофи, който повечето германци излъчват. Усети още нещо характерно — аромат на сапун, не точно дезодориращ сапун, но на нещо чисто, чуждо.

Да, беше сигурен, че е от американеца. Носел е нови вълнени дрехи от варена вълна по-точно, и нови кожени обувки. Дъх на Алпи, вероятно тиролски дрехи.

Внимателно затвори вратата и се върна в замъка.

Слугата не се зарадва да го види отново.

— Не сте имали посетители, така ли? — попита Клайст.

— Вече ме питахте. Отговорих ви, че не.

Клайст кимна.

— Забелязах, че имате кучета пазачи в имота. Нещо да ги е обезпокоило тази вечер?

— Не… да, имаше нещо, но това не означава непременно, че…

— Имали сте посетител. Някой е бил в околността най-малкото. Неотдавна. И ще се върне.

Оберфюрерът от СС Валтер Рап, шеф на Четвърти отдел на службата за държавна сигурност, се вторачи в Херман Елерс.

— Клайст е сигурен, че Меткалф е бил там, така ли? — попита той по-младия мъж.

— Така казва.

— И слугите ли казват същото?

— Не.

— Тогава на какво основава убежденията си?

— Казва, че имало оставени следи.

— Следи — измърмори Рап и се протегна за телефона. — Е, ако не друго, то поне агентите на Гестапо са в изобилие. Не забавно сформирайте екип и го изпратете в имението.

Даймлерът потегли.

Две минути преди това дочу гласове съвсем близо. Единият беше на Лана. Сърцето му щеше да изскочи, когато го чу; той донякъде успокои и чувството за страх, което го обзе, след като установи, че е заключен в багажника.

После дойде звукът от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Той се подготви за онова, което можеше да последва: отварянето на багажника. Беше почти комично да разсъждава кое беше по-лошо: да остане заключен тук за непредвидим срок или шофьорът да го открие. Ако се стигнеше до второто, нямаше да има друг избор, освен да се нахвърли на шофьора и да го неутрализира, което щеше да означава беда.