Предателството „Тристан“

Меткалф не отговори, докато не влезе в стаята и не затвори вратата след себе си. Стаята беше богато украсена с резби, дървен таван и бродирани завеси. Лана беше седнала по средата на огромно легло с балдахин, обградена от възглавници. Тя сияеше така, както първия път, когато я видя на сцената. В копринената си нощница с цвят на праскова, с разпилените си гарвановочерни коси, падащи на вълни около лебедовата й шия, тя изглеждаше великолепно. Лицето й се озари, от гърдите й се изтръгна въздишка на изненада и тя разтвори обятията си, когато той се втурна към нея.

— Стива, золотой — викна тя. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — отговори Меткалф и я целуна по устата дълго и страстно.

Когато се отдръпна, забеляза, че тя плаче.

— Как успя да се промъкнеш тук? Как пристигна в Берлин? — после снижи гласа си до шепот. — Защо си тук?

— Разбрах, че ще танцуваш, а както знаеш, никога не изпускам представленията ти.

— не — каза тя и поклати глава. — Нещо свързано с документите е, виждам го по очите ти. Сериозно е, нали, Стива? — гласът й стана настойчив, уплашен. — Какво става? Има ли някакъв проблем?

Меткалф не можеше да я лъже повече. Твърде много я бе лъгал.

— Дай рученьку — каза той и притисна една от нейните нежни, благоуханни ръце между дланите си. Седна на леглото до нея и й заговори тихо: — За теб не е безопасно да останеш в Москва. Искам да дойдеш с мен.

— Да избягам — очите й се бяха разширили и блестяха.

— Вероятно това е последният ти шанс. Едва ли ще ти позволят вече да излезеш извън страната.

— Стива, голубчик, казах ти вече. Русия е моята родина. Моето аз.

— Тя винаги ще си остане твоята родина. Винаги ще е част от теб. Ланушка, тя винаги ще е с теб. Това не може да се промени. Но поне ще си жива, свободна.

— Свобода — започна тя горчиво.

Меткалф я прекъсна:

— Не, Лана. Слушай. Ти не знаеш какво е свобода. Никой, който е роден и отраснал в затвор, не е наясно какво е затвор.

— Каменните стени не правят затвор, нито железните решетки — клетка, ако съм свободна в любовта си.

— Но ти не разполагаш със свобода в любовта си, Лана. Дори с това. — Моят баща…

— Това е лъжа, Лана.

— Какво говориш?

— Имало е заговор. Всичко това са изфабрикувани доказателства, подхвърлени от нацистите, за да обезвредят съветската армия. В СС са били наясно с параноята на Сталин по отношение на предателите и фалшифицирали документи, уличаващи висшите командири на Червената армия.

— Невъзможно.

— Няма нищо невъзможно, Лана. Твоят баща може тайно да ненавижда Сталин, както повечето здравомислещи хора, но никога не е заговорничил срещу него.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Тя се усмихна тъжно.

— Колко хубаво би било, ако той беше в безопасност.

— Не — каза Меткалф. — Всеки ден от живота му е подарен.

— Спомняш ли си пистолетите на баща ми за дуел?

— Онези, които някога са принадлежали на Пушкин?

— Да. Е, той веднъж ми каза, че в епохата на дуелите поне сто хиляди души са притежавали пистолети за дуели. И все пак по колко дуела са се случвали годишно? Хиляда? Идеята да притежаваш пистолети за дуели и да ги държиш на видно място е била да предупреждаваш потенциалните си врагове, че си готов да се биеш.

— Баща ти е готов да се бие?

— Готов е, но да умре — прошепна тя.

Меткалф кимна.

— Невинността никога не е била в състояние да предпази човека в работническия рай — каза той гневно. — Машината за терор насъсква невинните хора едни срещу други. Тя поставя информатор във всяка жилищна сграда, никой не знае кой е информаторът, така че никой на никого не вярва. Никой не вярва на своите съседи, приятели, дори любими.

— Но аз ти вярвам — прошепна тя. По лицето й се стичаха сълзи.

Меткалф не знаеше какво да отговори. Той я лъжеше и манипулираше и не заслужаваше нейното доверие, повдигаше му се от това. Нейното доверие, нейната доброта го караха да се чувства ужасно. Очите му се напълниха със сълзи: горещи, парещи сълзи на безсилие, гняв, състрадание.

— Не бива да ми вярваш — каза той със затворени очи.

— До тук ли си се докарал? Това ли е направил от теб твоят свят? Твоят свободен свят — да нямаш доверие на никого? Тогава с какво твоят „свободен“ свят е по-добър от моя затвор със златни решетки?

— Лана, милая, чуй ме. Чуй ме внимателно. Чуй какво ще ти кажа — искам да знаеш истината. Не ми пука какво ще си помислиш за мен после, не, не е вярно, пука ми какво мислиш за мен! Но ти трябва да узнаеш истината, а ако това разруши всичко, така да бъде. Дори да се провали операцията, а ти да не пожелаеш повече да ме виждаш, не мога да понасям тази лъжа да ми тежи на съвестта. Ти заслужаваш повече, много повече.

Тя вече не го наблюдаваше. Седеше до него на леглото, сякаш потънала дълбоко в себе си. Той още държеше ръката й, но тя бе станала студена и влажна. Нещо вътре в него също изстина, но това не беше студенината на човек, на когото не му пука от нищо. Това бе замръзналата вътрешна тундра на човек, който се чувства самотен, уплашен, като изгубено дете.