Предателството „Тристан“

Автомобилът ускори ход с дълбоко гърлено механично бръмчене, Лана и Фон Шюслер седяха само на няколко стъпки от него в отделението за пътници. Говореха си, но той не можеше да разбере нито една дума, а чуваше само шептене. Замисли се за онова, което щеше да й каже и да поиска от нея, и се зачуди как тя щеше да реагира. Беше смела жена, практична, но можеше да е и непредвидима. Онова, което щеше да й предложи, беше толкова нелепо, че стигаше до абсурд.

И опасно.

Но бе единственият начин да се спасят и „ВОЛФСФАЛЕ“, и Лана.

Двигателят на даймлера превключи на по-ниска скорост и колата започна да се изкачва по нанагорнище. Наближаваха замъка; най-вероятно бяха свърнали по стръмната отбивка пред портите на замъка. В този миг колата спря. Сигурно бяха пред вратите и очакваха да ги отворят. Дочуха се гласове, викове отблизо. Явно до портите имаше група мъже. Меткалф се зачуди какво става. Миг по-късно обаче колата отново потегли, по-бавно. Почти веднага спря и се отвори врата. Дочу неприятния стържещ глас на Фон Шюслер, после напевния, чувствен глас на Лана. Чу стъпките им върху каменната настилка и после вратата се затвори. Но двигателят продължи да работи. Колата измина още малко разстояние на бавна скорост, преди да спре, като този път двигателят загасна. Дали колата бе вкарана в гараж?

Чакаше сред тишината и мрака в багажника. Долови само немелодично подсвиркване с уста, докато вратите се отвориха и после отново се затвориха. Дали шофьорът не почистваше? След още няколко минути дочу стьрженето на обувките му върху асфалта и как той окачи ключовете. После настъпи тишина. Той зачака.

Пет минути, десет минути — не можеше да проследи точното време. Искаше да е сигурен, че шофьорът не е наблизо, преди да се размърда и да се опита да намери начин да се освободи от багажника, в който изпитваше клаустрофобия.

Най-накрая реши, че е минало достатъчно време. Опипа отново цялата повърхност на капака, но не откри ръчка или някакво копче за отваряне. Имаше кабели и жици в ъглите, но те не служеха за отваряне на капака.

Чувството за паника, което го обзе в началото, се върна с пълна сила. Сърцето му биеше ускорено, не му достигаше въздух, устата му пресъхна.

Все трябваше да има някакъв изход, по дяволите! Помисли си за Лана, която беше седяла толкова близо, че можеше да я докосне. И в този миг му хрумна идея. Толкова близо, че можеше да я докосне.

Продължи да опипва и най-после откри малко отделение с инструменти, които се използваха при смяна на гумите. Отвори го. Вътре имаше отвертки, крик, клещи и гаечни ключове. С помощта на отвертката отпра подплатата на багажника, докато се показа металът. Както беше очаквал, напипа няколко болта, с чиято помощ беше прикрепен подвижен панел. Работеше бързо. Най-накрая успя да разхлаби правоъгълния железен панел, да го дръпне встрани и да стигне до задните седалки. Те не бяха конструирани така, че към тях да има достъп откъм багажника, но Меткалф успя да разхлаби болтовете достатъчно, за да избута облегалката напред.

Двайсет минути по-късно беше на задната седалка на даймлера, най-после извън багажника.

Колата беше паркирана под някакъв навес, а не в закрит гараж. Беше груба тухлена постройка, открита в единия край, откъдето влизаше лунната светлина. Той излезе от колата бързо, вътрешната лампичка върху купето светна и изгасна за секунда-две. Дали наблизо имаше някой, който да види светлината? Спомни си за гласовете, които посрещнаха колата при влизането й в имението. Погледна през открития край на навеса и видя високата желязна ограда на неколкостотин метра надолу. Пред нея се очертаваха силуетите на мъже. Пазачи? Дочу потракването на ботушите им върху чакъла и скимтенето на кучетата при спъването на каишките, на които са вързани. Гърленото ръмжене на други кучета — немски овчарки и добермани, които видя по-рано днес, обикалящи неуморно покрай оградата и отправящи предупредително джавкане срещу мъжете и техните вързани кучета.

Един от пазачите драсна клечка кибрит, за да запали цигара, и Меткалф успя да разбере, че мъжете отвън не бяха пазачи.

По униформите им разбра, че са от Гестапо. Взвод от Гестапо патрулираше покрай главната порта.

Защо?

Преди това ги нямаше. Фон Шюслер, дребен служител във външното министерство, едва ли заслужаваше охраната, каквато се осигуряваше на високопоставен служител от райха. Защо бяха тук? Меткалф мислеше трескаво. Фон Шюслер току-що беше пристигнал в града, придружаван от Лана. Дали в СД знаеха, че и Меткалф е в Берлин? Дали знаеха за връзката му с Лана и дали подозираха, че ще дойде тук да я потърси?

Беше възможно — всичко беше възможно, но изглеждаше невероятно. Гестаповците бяха тук да следят кой влиза или кой излиза от имението. Кое от двете?

Стояха отвън, осъзна той. Те не претърсваха имението, следователно очакваха някой да дойде.

Мен — помисли си той. Възможно ли бе?