Читаем Предателството „Тристан“ полностью

Тя щеше да му се зарадва, нищо че бе толкова късно през нощта. Винаги реагираше по този начин. Е, тъкмо сега с посещението си в малките часове щеше да разбере дали наистина е така.

Флора Спинас беше доста обикновена жена, но много мила. Отначало се държеше боязливо и въздържано, но когато започна да се отпуска, стана игрива, а после страстна. Преди германската окупация, пет месеца по-рано, тя работеше като шифровчик в Главната дирекция за национална сигурност. След нахлуването на нацистите Гестапо сложи ръка на службата за сигурност и нейната централа на улица „Сосе“, точно зад ъгъла на Елисейския дворец, се превърна в главна квартира на Гестапо. След като се отърва от ненадеждните служители, Гестапо остави на работа мнозина французи, тъй като страдаше от недостиг на хора с френски език. Повечето от секретарките и деловодителките запазиха работните си места. Французойките не харесваха новите си шефове, но онези, които останаха на работа, бяха достатъчно умни да си държат устите затворени.

Всички имаха свой личен живот, семейна история. Флора Спинас също имаше житейска трагедия. Обичната й баба умря, когато нацистите нахлуха в Париж. Персоналът в Парижката болница, където по това време нейната баба се лекуваше, бързаше да избяга от Париж, но някои от пациентите бяха тежко болни и не можеха да ги местят. Поставиха им смъртоносни инжекции. Между тях бе и бабата на Флора. Тя страдаше мълчаливо, но гневът й от онова, което нацистите направиха с Париж и с нейната баба, продължаваше да гори с пълна сила вътре в нея.

Стивън знаеше всичко за Флора — мрежата на Корки беше свършила добра работа, съпоставяйки болничните регистри със списъците на служителите във важни служби в Париж — още преди да я срещне „случайно“ в парка „Монсо“. Тя бе поласкана и едновременно притеснена от вниманието на този красив и богат аржентинец. Забавляваха се с глупавите надписи, които германците бяха поставили из парка: „Лазен нихт третен“ — „Не газете тревата“. Преди окупацията жителите на Париж можеха да си организират пикници навсякъде в парка „Монсо“. Сега обаче действаха германските порядки.

В полунощ влизаше в сила комендантски час и хората с мозък в главите си по това време си седяха в къщи или поне не на открито. Нарушаването на комендантския час можеше да означава една нощ в затвора. Понякога караха нарушителите да лъскат ботушите на германските войници или да белят картофи във военните кухни.

Имаше доста път пеша до апартамента на Флора на улица „Боети“. Беше оставил старата и мощна кола „Хиспано-Суиса“ пред кооперацията си на улица „Риволи“. И добре постъпи. Ако беше отишъл на приема с автомобила, щеше да се наложи да го изостави на авеню „Фош“. Дочу бръмченето на кола — черен „Ситроен“ на Гестапо. Но явно пътниците му бяха твърде заети, за да спрат и да безпокоят самотен минувач, който трябваше по това време да си е у дома, а не да скита из улиците.

Стана студено, вятърът се усили. Ушите и пръстите на ръцете му се вкочаниха. Съжали, че не си взе връхната дреха, преди да изчезне от приема, но си даде сметка, че нямаше как да стане.

След минута или две край него профуча „Черна Мария“ — французите я наричаха салатиера, — натоварена със затворници. Меткалф почувства пристъп на параноя, после се досети, че повечето от автомобилите нощно време бяха на нацистите. Забелязвайки телефонна кабина, той пресече улицата. Докато приближаваше кабината, на която бе закачена табела „Забранено за евреи“, дочу вик и приближаващи стъпки.

— Хей! Ти! Спри!

Меткалф вдигна очи и видя френски полицай, който тичаше към него. Той продължи да крачи бавно към телефонната кабина.

— Хей! Ти! Покажи си документите!

Полицаят беше малко над двайсет години и си личеше, че още не се бръсне.

Меткалф вдигна рамене, усмихна му се приветливо и му подаде личната си карта на името на Даниел Ейхен, издадена от Префектурата на полицията.

Французинът я разгледа подозрително. След като разбра, че е спрял чужденец, изпъна още повече стойката си.

— Комендантският час е в сила от полунощ — нахока го младежът. — Не е позволено да сте навън, както знаете.

Меткалф посочи официалното си сако и му се усмихна накриво. Аз съм гнусен пияница, пропаднал тип, сякаш казваше с окаяната си усмивка. Беше благодарен, че не му остана време да се преоблече в обикновени дрехи. Смокингът му послужи като добро алиби, нещо като оправдание за това, че бе нарушил комендантския час.

— Никакви извинения — озъби му се грубо ченгето. — Комендантският час важи за всички. Вие сте в нарушение. Това остава у мен, а вие ще трябва да ме придружите до полицейския участък за разпит.

О, върхът — каза си Меткалф. — Голям късметлия съм.

Перейти на страницу:

Похожие книги