Предателството „Тристан“

— Бих направила всичко да опазя баща си. Както би постъпил и татко, за да предпази мен. Дори ако това означава да прекарвам нощите с мъж, който е досаден или отблъскващ за мен. Ние, руснаците, често правим далеч по-отвратителни неща, за да спасим любимите си хора. Хората лъжат и стават предатели, доносничат за най-близките си приятели в НКВД. Други отиват в гулаг. Получават куршуми в тила. Това, че спя с Рудолф фон Шюслер, е най-малкото, което мога да направя. Готова съм и на още по-ужасни неща, ако се наложи, за да спася живота на баща си.

— Когато дойдох при теб зад кулисите в Болшой, ти се уплаши, нали?

Тя го погледна и Меткалф видя как сълзите се стичат по бузите й.

— Там е пълно с доносници и клюкари. Ако стигне до него и една думичка, че бившият ми американски любовник се е върнал в Москва, се страхувам, че ревността му може да избие в ярост. И той може да изпълни заплахата си. Ще хвърли баща ми на онези вълци в НКВД. О, Стива, обичам те колкото самия живот. Но не можем да бъдем заедно.

Меткалф почти не чуваше какво му говори. Умът му трескаво работеше, сменяше като в калейдоскоп подвижните парченца цветно стъкло и ги съединяваше в пореден модел, едно след друго. Бащата на Лана, виден генерал от съветската армия, оттеглил се от активна служба, но все още на работа в Комисариата на отбраната. Германският й любовник, човек, близък с посланика на нацистите Фон Шуленбург. Необичайна верига от брънки, свързани от амбиция, принуда и сила. Верига, с която бе окована любимата му Лана, но не беше ли верига, която можеше да се използва!

Дали Корки не беше имал именно това предвид?

Пулсът на Меткалф се ускори. Изправи се, наведе се над нея, обгърна я с ръце, за да я утеши. Тя се отпусна в прегръдките му, сякаш се разтвори в него, а тялото й се разтърси от дълбоки ридания. Минутите минаваха. Той я държеше, тя плачеше. Нищо друго не желаеше повече от това да държи в ръцете си Лана, а в интерес на истината, той не можеше за момента да направи нищо повече за нея, освен да я държи. Това бе всичко, което желаеше и тя. Все още притиснати един в друг, тя наруши мълчанието:

— Знаеш ли, любими мой, никой не може да ми помогне, както никой не може да помогне на моя народ.

— Може и да не е така — каза Меткалф, а мислите му блуждаеха. — Може и да не е така.

Симфонията от миризми изпълни цигуларя, както ставаше винаги, когато излезеше някъде и особено на непознато място. Подушваше крема „Нивея“, който дребничкият бюрократ явно използваше вместо сапун за бръснене, тютюна му за лула „Обел“, тоника за коса с розмарин, с който си мажеше темето в напразен опит да предотврати оплешивяването си, но беше твърде късно. Усещаше миризмата на вакса, с която консулският служител си беше лъснал обувките. Разпозна маркато „Ердал“, която се продавашес безплатни картички за детелини или глайдери или любимите му исторически животни. Спомни си с удоволствие красивите цветни рисунки на динозавър, археоптерикс, плезиозавър, подскачащи в праисторическата биоценоза. Това бе един от малкото щастливи спомени от детството му.

За жалост повечето от миризмите, които атакуваха чувствителната му носова мембрана, бяха далеч от приятни. Той подушваше следите от мъчителния за храносмилането на бюрократа обяд. Мъжът беше ял наденица с туршия от зеле и беше изпуснал газове, малко преди цигуларят да влезе. Те се бяха разнесли до голяма степен, но не съвсем.

— Колко време ще ви е необходимо? — попита Клайст. — Интересуват ме само имената на британците и американците, които са пристигнали в Москва през последните седем дни. Едва ли са много.

Цигуларят искаше да знае само дали някой си Даниел Ейхен е пристигнал в Москва през последните няколко дни.

Разбира се, беше напълно възможно, дори по-вероятно Ейхен да е влязъл под друго име. Но по какъвто и начин да беше пристигнал шпионинът в страната, един списък беше добро начало. Той щеше да скъси значително времето му да обикаля от хотел в хотел, да разпитва за новопристигнали гости, да прави очни ставки.

Разговорът му с този човек беше загуба на ценно време, но военният аташе генерал Ернст Кьостринг, с когото всъщност трябваше да се срещне, нямаше да е в града почти през целия ден и го помоли да предаде искането си на този подлизурко.

Чиновникът, изглежда имаше готови извинения за всичко, беше майстор по отношение на протакането — едно от уменията, които владееха повечето служители в германското външно министерство. За десет минути той изля истински порой от причини, с които се обосноваваше защо не може да помогне. Клайст често се сблъскваше с подобно отношение от външнополитическите служби, особено когато си имаха работа с СД, която ненавиждаха.