Предателството „Тристан“

На Клайст не му пукаше от това, че мразят СД. Това, че се страхуваха от СД, беше дори от полза. Така стояха нещата и с това дребно чиновниче, ухаещо на тоник за коса с розмарин и пръдня: Той ме презира, но го е шубе от мен. Подобни писарушки с отпуснати задници и дребни душички го отвращаваха. Те бяха страхливи и обидчиви, мислеха се за по-важни от хора като цигуларя, но в действителност не бяха нищо повече от врабчета, които се носеха във въздушната струя на орела, мишки, които се криеха в бърлогата на лъва. Тия виртуози на бумащината, колко сиво бе ежедневието им, колко нищожен животът им. Те не разбираха и никога не можеха да разберат съвършенството, което Клайст и неговият наставник Райнхард Тристан Еуген Хайдрих познаваха: възвишеността от красивата музика, която просълзява. Или също толкова възвишеното чувство от отнемането на живот, което бе друг вид музика: отмерена, ритмична, контролирана, изискваща не само умение, но и инстинкт, талант.

Клайст не можеше да устои на изкушението да се вторачи в гърлото на чиновника, докато той преглъщаше и се оправдаваше защо е невъзможно да изпълни искането му. Как те не могат да помогнат НКВД да изготви такъв списък, как не могат да си сътрудничат със съветското разузнаване, което работело срещу тях, подозирали ги, независимо от официалните твърдения за политиката им… Клайст наблюдаваше как мърда адамовата ябълка на човека, тироидният хрущял на ларинкса му, сухожилията и меката фасция. Бяха толкова уязвими, податливи. За миг си представи как увива около месестото му гърло студената, изключително гъвкава струна, как я пристяга победоносно, как прекъсва достъпа на въздух и слага край на всичките тия глупости! Клайст забеляза островърхия нож за хартия, който стърчеше от бюрото на чиновника, и си представи как го забива в очните ябълки на тоя бъбривец и в меката тъкан на мозъка му.

Но изведнъж бюрократът като че ли долови в изражението на цигуларя някакъв издайнически проблясък от неговите зловещи блянове, защото Клайст видя как зениците му се свиха, как мигането му зачести и как най-неочаквано тонът му стана услужлив.

— …което не означава, че нямаме връзки тук, в Москва — набързо смотолеви чиновникът. — Можем да предложим подкупи на съответните власти, на нашите колеги в съветското външно министерство. Те разполагат със списък на всички, които пристигат в страната им.

— Отлично — каза Клайст. — Кога мога да получа списъка?

Бюрократът преглътна, макар че се мъчеше да прикрие притеснението си с любезничене.

— Мисля, че по-късно тази седмица ще можем да…

— Днес. Списъкът ми трябва днес.

Кръвта се дръпна от лицето на мъжа.

— Но, разбира се, хер хауптщурмфюрер. Ще направя всичко възможно.

— И ако не ви се стори прекалено, бих помолил да ми намерите стая, където да свиря на цигулка, докато чакам.

— Разбира се, хер хауптщурмфюрер. Защо не използвате кабинета ми?

19

— Велики Исусе, Гръмовержец, какво е станало с теб? — избуботи Тед Бишъп, когато Меткалф влезе във фоайето на „Метропол“. — Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. По-зле и от хотелската ти стая, след като момчетата от НКВД я претършуваха.

Меткалф примигна, но продължи да върви към асансьора.

— Беше прав. Тия руски момичета са толкова диви.

— Не си спомням да съм говорил за това — каза Бишъп със смутен поглед. — Нямам такъв опит. — Той приближи, закри кръвясалите си очи от светлината и му прошепна: — Изглежда, че си обект на международно издирване.

— Как така?

— Не от педерастите на НКВД или както им викам „гей-пей-оу“. Това е в реда на нещата. Сега от теб се интересуват фрицовете и душат наоколо.

— Германци?

— Тази сутрин един господин фриц дойде и питаше на рецепцията за имената на гостите от последните дни. За чужденците, които са се регистрирали през тази седмица.

Меткалф спря на място, обърна се и се опита да се направи на невинен.

— Момче, нацистите вече взимат мерките на Москва за драперии, а? — опита се той да се пошегува. — Доста удобно се чувстват тук. Не мислиш ли?

Бишъп сви рамене.

— СД, доколкото видях, тяхната служба за сигурност. Но не успяха да се разберат с регистраторите. Проблеми с езика, както знаеш. Да не говорим, че руснаците мразят да се задават въпроси, освен ако не ги задават те.

— Получи ли от тях каквото искаше?

„Чужди гости, пристигнали през последните дни? Можеше да е съвпадение, но Меткалф не беше сигурен. Защо германец?“ — чудеше се той.

— Поговорих си с него. Знаеш какъв глад за новини е на последък. Помислих си, че може да знае нещо за фрицовете — клюки, нещо, което може да ми е от полза. Най-малкото да мога да цитирам един-два реда в следващата си информация. Нали знаеш как е: „Според германски източник в обсадената столица…“ Хората обичат такива работи. Използвах всичките си умения за правене на интервю. Побъбрихме си доста време.

— За какво?

— Тоя тип знае ужасно много за музиката. Срещал се е лично с Уолтьр Гийзкинг. Също с Елизабет Шварцкопф.

— Попита ли те за имената на гостите?

— Разбира се. Непрекъснато задаваше тоя въпрос.

— А ти помогна ли му? — Меткалф се мъчеше да звучи безгрижно.