Преди да се родя и след смъртта ми

В резиденцията настъпи необикновено оживление. След като снеха от себе си всички неподходящи за случая дрехи и вещи, момчетата на бърза ръка се превърнаха в кротки миряни и придадоха на лицата си израз на християнско смирение. Щом файтонът спря пред къщата, те едва изчакаха дядо владика да слезе и един през друг се втурнаха да му целуват ръка. Дори и Аптараман, син на най-безбожното племе в света, се вреди между другите и напъха черната си муцуна в широкия като фуста владишки ръкав. Само Емилия не се появи, защото по това време скиташе из околността и от време на време даваше по някой изстрел. След неприятното лутане из слепите горски пътеки дядо владика бе искрено затрогнат от тържественото гостоприемство, хвана големия сребърен кръст, който висеше на шията му, и с блага усмивка благослови всички. Той забеляза по лицата им смирена готовност да се поставят на негово разположение и си помисли, че никога и никъде не бяха го посрещали с такова християнско благоговение. А когато пристъпи към голямата каменна къща и не видя нищо, което да напомня за земеделски труд, неочаквано му мина през ум дали младият мъж не криеше зад настойчивата си покана някаква изненада, дали например не бе попаднал в някое закътано манастирче, което трябваше да се числи към неговата митрополия и за което по някакво чудо не знаеше досега. Но той не видя наоколо черква или дори параклис и тогава пък си помисли, че най-вероятно се е озовал в гнездото на някоя религиозна секта, за която също не знаеше досега.

Така приятно заинтригуван, той се прекръсти пред прага и влезе в дома на разбойниците. Нетърпелив съм да разкажа как дядо владика прекара там и какво му се случи, но ето че едно неотложно събитие ме принуждава да прекъсна разказа си и това събитие е предстоящото ми погребение. Съгласете се, че е любопитно човек да присъства на собственото си погребение, когато има тази възможност и в никакъв случай не бива да я пропуска…

8.

Весело беше моето погребение…

(Стар шлагер)

То не бе тържествено и многолюдно. До вечното ми жилище дойдоха да ме изпратят всичко шест души. Един от секретарите на Съюза на писателите по служебно задължение, както и домакинът на съюза, двама колеги по «перо и маса», на които бях одобрил и пуснал за печат по една книга в качеството си на редактор, поради което едва ли не ме уволниха от издателството; един от ония пияници лешояди, които прекарват повечето от времето си на гробищата, присъединяват се към погребалните шествия най-безцеремонно като най-добри приятели на покойния и пийват и хапват на трапезата за «Бог да прости». И най-после един приятел от казармата, на когото в продължение на две години бях съчинявал любовни писма, благодарение на които успя да се ожени за сегашната си съпруга. Никога дотогава не бях възвеличавал толкова много една жена, не бях описвал любовните трепети на едно сърце, нито бях предричал тъй бляскаво и щастливо бъдеще на един брак, без дори да съм видял портрета на жената, за която съчинявах писмата си. По-късно, когато видях «обекта» на любовните си излияния вече като съпруга на приятеля ми, изпитах остро чувство на угризение и оттогава реших никога вече да не пиша любовни писма.

Положиха костите ми в земята на «Бакърена фабрика», защото в Централните софийски гробища не ми дадоха гроб. За да се установя там за цяла вечност, трябваше да отговарям на някои условия. Първо, да имам фамилен гроб, в който да не е погребан някой от близките ми преди повече от осем години. Второ, да съм активен борец против фашизма или да съм син на такъв борец. Трето, да имам чуждестранна валута, за да си купя гроба и честта да стана съсед на гореспоменатите антифашисти. Това обаче не означава, че «там, горе» ще се прилага класово-партиен подход. «Там» може би моя посмъртна светлост ще заеме място в центъра, защото е казано, че привилегированите на този свят няма да отидат в рая.

Едва ли щях да си спомня за погребението си, макар да е първото събитие по пътя към небитието, ако природата не бе решила да го ознаменува по особен начин. Известно е, че най-младият и буен месец на пролетта — май, търси къде и как да изразходва неудържимо напиращата в него енергия. Като всеки младеж той буйства безпрепятствено, неуморно и безсрамно, за да се отдава безогледно на любовни оргии, да расте, цъфти и завързва. Той подбужда жените да се освобождават от «диктатурата» на зимното си облекло, смело да излагат на показ своите прелести и така да оскверняват целомъдрието си.