Преди да се родя и след смъртта ми

Тя изпи виното наведнъж, тръсна празната чаша на масата по харамийски, а мъжете гръмогласно и одобрително се засмяха. Алкохолът й възвърна дръзката увереност на малка палавница, която я правеше симпатична и съзаклятнически близка на тези мъже. Те бяха минали през иглените уши на досегашния си живот, за да стигнат до голямата къща сред гората по своя воля, и все пак независимият характер на младата и красива госпожица ги изпълваше с възхищение, нежност и другарска преданост към нея. Всички знаеха историята на лъжливия й годеж с Иванчо Кутийката и не придадоха някакво по-особено значение на смешния и забавен епизод с пръстена. Напротив, почувстваха се в неудобно положение, че не са се сетили да изразят уважението си към госпожицата така красноречиво, и започнаха да бърникат из джобовете си. Оказа се, че и в джобовете на официалните им костюми, необличани кой знае откога, се намират такива «скромни подаръчета за спомен на госпожицата», като златни и сребърни гривнички, обички, огърлички и даже една връзка с турски пендари. И цялата тази бижутерия, причинила кой знае колко радости и мъки на някои хора, се появи пред Емилия във вид на блестяща купчинка. Тя изпита отвращение, като си помисли, че щом приеме толкова скъпи вещи, тъй или иначе ще влезе в ролята на пълноправен член в обществото на тези галантни господа. В същото време съобрази, че кавалерската им щедрост не бе случайна, а обмислена — пръв да й поднесе подарък секретарят им, а след него останалите. И в двата случая обаче техните подаръци елиминираха донейде подаръка на Иванчо Кутийката, а това бе най-важното за нея.

И все пак, когато се прибраха с чичо Мартин в стаята си, Емилия си даде сметка, че в ласките й има нещо чисто женско и лукаво, пресилено и предумишлено, за да го предразположи към откровеност, а това бе сигурен знак, че гордостта й все още не е успокоена. Никой от близките и познатите й не подозираше каква изтънчена, почти порочна гордост, неприсъща на толкова млада жена, се криеше под изблиците на нейния буен, жизнерадостен характер, може би само чичо Мартин бе я открил, но никога, нито дори с намек не бе си позволил да я уязви. Сега той спеше (или се правеше, че спи!), а Емилия, както много пъти досега, си спомни оня тъжен есенен ден преди години, когато го изпрати с файтон извън града, падна в краката му и ги нацелува, както Магдалена бе целувала краката на Исус. Тя не бе на себе си от някаква необуздана екзалтация и все пак видя и завинаги запомни, че и той не бе на себе си и сякаш му стана страшно и непоносимо. Дали тогава не изпита презрение към порива й за всеотдайност (защото бе спонтанен и обвързващ), или се почувства недостоен да я види в краката си? Ето тази загадка измъчваше сърцето и ума й, щеше да ги измъчва и занапред. Ако сега се преструваше на заспал, за да пощади гордостта й, той всъщност я оставяше да изнемогва от собствената си суета. Че бе проявила «жалка суета», като позволи да й даде подарък човекът, когото презираше повече от всички, в това нямаше ни най-малко съмнение, толкова повече че веднага и безпогрешно бе отгатнала намерението му. Но ако Мартин наистина не бе отдал значение на пръстена «за вас», както и на «приятните изненади», то това бе най-страшното. Най-страшното и непреодолимото.