Преди да се родя и след смъртта ми

Емилия се заслуша в диханието му и с цялото си същество се увери, че той спи дълбоко и непробудно. И тогава до слуха й се докоснаха звуци от музика. Тихи и тънки като игли, те сякаш се промъкваха през порите на варосаната стена и все пак тя долови мелодията на шлагер, който изплакваше фаталната си изповед: «За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.» Емилия отметна завивката и слезе от леглото. Не се боеше вече, че ще събуди чичо Мартин, наметна шала на раменете си и излезе боса в тъмния коридор. Риданията на «удавника» я водеха като нишки към вратата, през една от тяхната, под която светеше тънка ивица. Но и да не светеше ивицата, тя знаеше, че това е стаята на Иванчо Кутийката, както знаеше, че ще отвори вратата и ще влезе. Ала не знаеше защо трябва да влезе при него — да му каже очи в очи, че го презира, да го утеши или да му отмъсти. А може би знаеше защо отива при него, само че не можеше да го назове с думи. Чувстваше го в себе си и в същото време го виждаше отразено в тъмнината като неясна картина без размери, с преливащи се ту ярки, ту избледняващи до сиво образи и цветове и тази цветна вакханалия, както бива в съновидение, едновременно излъчваше ридаещи звуци на едно мизерно, отблъскващо страдание и весели, победоносни трели на просташко самодоволство. Виждаше и своя образ в хаоса на тези луди цветове и звуци, разкъсан и деформиран, но и себе си не можеше да назове с думи. До вратата имаше само няколко крачки, но това бе дълъг, изнурителен път. «Дали не съм пияна?» — помисли тя и си спомни, че бе пила само две чаши вино, едната наведнъж в самото начало, а другата до края на вечерта. «Ето, усещам как ходилата ми се отлепват от клея, защото дъсченият под е още нов, усещам как отлепването започва от петите и свършва до пръстите на краката ми, чувам неприятното звекане, което разнася миризмата на клея. Как ще съм пияна! Трябва да се овладея и да се върна, ето всичко!» Но докато мислеше така, тя пристъпваше напред като сомнамбул, съзнаваше, че се движи именно като сомнамбул, и все пак не се връщаше назад. През светлата ивица под вратата се промъкваха все по-плътни същите пресипнали ридания, които предизвикваха у нея страшно отвращение. «Плачи ти, сърце!…»

Натисна леко бравата, влезе и застана сред стаята. Иванчо лежеше по гръб на края на леглото, за да може да стига до патефона, поставен на стол до главата му. Лежеше облечен и обут, с извити ръце под тила, унесен в дрямка. Изглежда, че усети чуждото присъствие най-напред с обонянието си, защото ноздрите му започнаха да се разширяват и да душат. Моряшките ридания свършиха и плочата застърга на празно. Той отвори очи и видя Емилия. Гледа я няколко секунди, като че искаше да свери възприятията на обонянието си с тези на зрението, и едва тогава се увери, че тя стои сред стаята с тъмен шал на раменете.

— Госпожице! — тихо каза той, без да помръдне, сякаш бе разпнат на възглавницата. — Аз ви очаквах…

— Очаквахте ме! Сега! — Емилия се усмихна с нескрито презрение, но вътрешно бе поразена от неговата увереност.

— Да, знаех, че ще дойдете… Непременно ще дойдете…

Той наистина я бе очаквал по силата на някакво свое предчувствие, което така силно порази Емилия, ала не очакваше нищо добро от нейното посещение. Тя бе дошла, и трябваше да дойде, само със съгласието на Мартин (иначе не можеше и да бъде!), за да му хвърли пръстена в лицето, а може би и да му «върне» лъжливия годеж. Очакваше я още от момента, когато не успя да запази самообладание и изпусна пръстена на пода. Всъщност той едва сега осъзна напълно докъде бе стигнал с необмислената си постъпка, стана от леглото и зачака развръзката, а тя бе съдбоносна за него. Иглата на мембраната изпука върху пукнатина на плочата и спря. Настъпилата тишина като че го притисна тежко от всички страни и го лиши от неизменното присъствие на духа при всякакви обстоятелства. Когато заговори, Емилия разбра с интуицията си, че той стои за пръв път срещу някого обезоръжен, с голи ръце и искрен. И това също я порази.

— Госпожице! — каза той, като я гледаше с трескава безнадеждност в очите. — Аз ви очаквах с ужас! С истински ужас… Злоупотребих с вашето благородство. Ето и сега, докато ви очаквах и треперех вътрешно, аз се престорих на задрямал. Лошо излезе, признавам, лошо и смешно. Ето, виждате ли, не искам и да зная, че ще ме посетят в полунощ при… такива обстоятелства. От подлост, а подлостта се ражда от безсилието. Аз ви оскърбих и съжалявам! Познавам ви добре, за да ви моля за извинение, и все пак извинете ме, ако можете, някак си… Макар че не аз… не аз, а някой друг ме подтикна. Да, жалък съм сега. Но вие не бива да ме презирате за това, че станах ваше оръдие, за да се прикривам зад гърба ви, от лесна изгода. За всичко друго можете да ме презирате, но не и за това. Аз сам и без вас щях да тръгна по пътя, по който вървя сега. Срещата ми с вас е една житейска случайност. Ето това, само това искам да знаете!