Преди да се родя и след смъртта ми

Благодарение на изтомената вдовишка надежда на тазвечершната трапеза не липсваше и «от пиле мляко». Не липсваха и нови изненади за Емилия за ознаменуване на първия й голям ловен успех. Иванчо Кутийката се бе постарал да облагороди вековната дивота на голямата гора с последните постижения на цивилизацията и изкуството. Точно по средата на тавана висеше нова петромаксова лампа, която с тихо свистене пълнеше стаята с ярка светлина и придаваше на празничната трапеза още по-тежка тържественост и блясък. На единия край на масата бе поставено кресло от червено дърво с изрязана корона над облегалката и лъвски лапи на краката, тапицирано с овехтяла ясносиня коприна с цветчета на четирилистни детелини, същото кресло впрочем, на което балдъзата на Маврик Николаев и отсъстваща домакиня на тази пищна вечеря за пръв път бе изкушила така страстно чичо Мартин. На другия край на масата пък бе поставен патефон с огромна фуния, в която спокойно можеше да се побере един джазов квартет. Когато Емилия зае мястото си на масата, Иванчо Кутийката постави мембраната на плочата, от кутията се чу нарастващо съскане и от това съскане се роди суха като оглозгана кост мелодия на фокстрот или марш.

С това завърши тържествената част на вечерята, но не и изненадите за гостенката. След като си пийнаха, момчетата разказаха живо и шеговито невероятни (но истински) истории от досегашната си жизнена практика, пригласяха на задъхания стар патефон, а по-късно даже играха ръченица по мелодията на някаква румба. Към полунощ Иванчо Кутийката стана от мястото си, отиде при Емилия и мълком й поднесе златен пръстен с голям колкото лешник рубин. Момчетата, които знаеха по-добре от всеки бижутер цената на такъв пръстен, млъкнаха отведнъж и, кой знае защо, заеха тържествени пози. Стойността на подаръка, както и жестът на техния секретар ги изпълни с мъжествено благоговение. Само чичо Мартин, облегнат на стола си и наклонил леко настрани глава, наблюдаваше със спокойна усмивка тази сцена, сякаш отдавна я бе предвидил. На Емилия даже й се стори, че той изпитваше някакво нечисто задоволство, докато гледаше как секретарят му се измъчва от несръчността си да удостои една дама с подаръци и почести.

— За вас, госпожице! — каза Иванчо Кутийката, като подаваше пръстена с разтреперана ръка към ръката на Емилия, поиска да добави още нещо и млъкна с пресъхнали устни. Той целият изглеждаше пресъхнал — и ръцете, и лицето, та дори и гласът му, — само по слепоочията му се стичаха две струйки пот като по дърво, от което силният огън изтръгва последните капки вода, преди да го превърне на въглен.

И Емилия силно пребледня. Тя съзнаваше, че трябва да върне подаръка под безобидния предлог, че с нищо не го е заслужила, или да го приеме с някаква уговорка от висотата на гордото си снизхождение. Уверена бе, че жестът на «годеника» й не е безкористен кавалерски жест, в него тя долавяше някакво отдавна замисляно намерение, дълбоко потискано и съкровено и може би именно поради това толкова неумело поднесено. Никога не бе се съмнявала в хладнокръвието на този човек, а ето че той загуби самообладание и «затова, затова не бива да му подавам ръката си». Но я подаде и подавайки я, погледна чичо Мартин за пръв път, откак се познаваха, с безпомощен смут и надежда да види в очите му някаква оценка на постъпката си. Чичо Мартин гледаше все тъй спокойно усмихнат как Иванчо Кутийката се опитва да надене пръстена на пръста й, как халката не улучи пръста й и падна на масата, а оттам — на пода. Параша преви мощния си гръб, взе пръстена и го сложи на масата. Това продължи няколко секунди и Емилия имаше вече и суеверния предлог, че щом пръстенът е паднал на пода, няма да й донесе щастие, и отново погледна чичо Мартин, и отново не видя по лицето му ни укор, ни одобрение.

— Аз сама! — каза тя, надяна пръстена на пръста си и със същата ръка вдигна чашата. — Благодаря ви, господин Кутиев, за ваше здраве!