Преди да се родя и след смъртта ми

По-добре да разкажа за нашите съседи. Те бяха първите представители на обществото, сред което живях дълги години, и заедно с тях направих първите си крачки в това общество. Бяха шест на брой, всички момчета и всичките по ризки, най-голямото на дванадесет години, а най-малкото на моя възраст. То именно бе едно от двете деца, които аз чаках цели шест месеца да проходят. Застанах на техния вратник и като всеки новак, който влиза за пръв път в обществото, захапах пръста си и от смущение започнах да го смуча. Знае се, че при такива случаи първото впечатление е много важно, ако не и съдбоносно и това ме караше да се притеснявам. Любопитството ми обаче надделя и полека-лека пристъпих в двора. Постоях с пръст на уста, пак тръгнах и така на няколко етапа стигнах до бунището. Ония не ми обръщаха никакво внимание. Седяха си на бунището, полузаровени в боклука, мълчаха и гледаха на различни страни. Това ме учуди, а донейде и оскърби. Нямаше причини да ме посрещнат така равнодушно и аз с безпокойство помислих, че моите съседи, уви, бяха успели в такава ранна възраст да се цивилизоват и заразят от алиенацията. Всички имаха от ония басмени шапчета, които се завръзват под гушата, само че шапчетата не стояха на главите им, а висяха отпред като конски торбички за зоб. Едното бръкна в шапчето, извади нещо и почна да го яде, същото направиха и другите. Малко по-късно узнах как неволно бяха изобретили тази рационализация. Лапаха от софрата с ръце и каквото изтърваваха от яденето, то падаше в шапчетата, набираше се от ден на ден и им служеше за закуска, когато си играеха на двора.

Почаках ги, докато похапнат от своя тюрлюгювеч, но те пак не ми обърнаха внимание. Пристъпих още по-близо до тях и реших сам да се представя. Казах «ма-та» и ги загледах в упор. Едно от тях ми отвърна с «та-ту», след него и другите ме обсипаха с разни срички от тоя род. Така започна нашият разговор и аз разбрах, че, слава Богу, моите съседи все още не бяха станали жертва на отчуждението. Оказа се, че и те като мен си служат с нечленоразделна реч, та от честолюбие не смеят да влязат в разговор с непознато лице. Само най-голямото владееше разговорната реч и извика от върха на бунището: «Ат ита та отанам бу», което означаваше, че иска да ме набие или по-точно да ми хвърли боклук в лицето, и щом каза това, взе с двете си шепи боклук и го запрати в лицето ми. Останалите мигновено последваха примера му, награбиха боклук и почнаха да ме замерят. Всеки на мое място би се оскърбил и избягал, но аз реших, че по този начин ми изказват своите комплименти, и не се излъгах. След малко се покатерих на бунището и също като тях се зарових до кръста. Това им хареса и взеха да ме ухажват. Предложиха ми най-любезно да похапна от техните шапчета, разказаха ми сума неща на своя племенен език, после се търкаляхме от върха на бунището и чак когато се омацах до ушите и напълно заприличах на тях, тогава ме признаха за съсед и приятел. По едно време дойде майка им, изскубна ги от боклука едно по едно като гъби печурки и ги подкара към къщи.

Майка им отново бе бременна, така че моите приятели скоро щяха да станат седем, а няколко години по-късно — дванадесет. Засега фамилията им наброяваше десет души с майката, бащата и двамата им чичовци. Селяните разправяха, че Його (така се казваше бащата) дал обещание пред Негово величество да отхрани дванадесет войници за майка България, и той изпълняваше всеотдайно и безкористно своето обещание, без да очаква награда от правителството. Всъщност Його си отмъщаваше на жена си, защото му правила големи въртели, преди да се омъжи за него.