Преди да се родя и след смъртта ми

По-нататък в песента се разказва как Його стоял пред вратата на собата и с нетърпение очаквал Вачка да се събуди от дълбокия си сън, за да влезе при нея; как най-после чул виковете й, поискал да влезе в собата, но Вачка разбрала каква е работата, заключила се отвътре и не го пуснала при себе си «цели ми девет дни и девет нощи» и т.н. Поетическата измислица е неизбежна в песните, но в тази песен няма нищо измислено, всичко е разказано, както си е било, нашенци не са дали простор на богатото си въображение, защото са сметнали, че събитието само по себе си е поетично.

Срамежливата Вачка действително изпищя неистово, като се видя да лежи върху чергата на пода в чужда стая. Скочи към прозорчето, зърна пред къщи Його и сложи резето на вратата. Його не спа цяла нощ, а стоя пред вратата на собата и щом чу глас, рече да влезе, но вратата не се отвори. Понатисна веднъж, дваж — вратата не мръдна, защото и Срамежливата натискаше отвътре, макар да бе сложила и резето. Натискането от двете страни продължи, докато изгрее слънцето, народ защъка насам-натам и Його се отказа. Толкова години бе чакал жена, щеше да почака още час-два, докато бъдещата му съпруга се вразуми и го приеме в покоите си. И чака девет дни и девет нощи. Срамежливата бе решила да умре непорочна, но да не попадне жива в мъжките му обятия. Його се видя в чудо, да не говорим за накърненото му честолюбие и срам пред хората, защото до пладне цялото село знаеше, че си е довел жена, а не може да влезе при нея. Народът си намери зрелище и направи панаир. Едни съветваха Його да пробие дупка в стената, а други — да свали керемидите от покрива и оттам да слезе в собата. Намериха се и такива, които го съветваха да пусне в собата кошер с пчели. Його обаче прояви предвидливост и търпение. Счупи стъклото на прозорчето и остави през железните пръчки вързоп с храна и една кратунка с вода. Срамежливата обяви гладна стачка и не посегна към яденето и водата. Докато имаше сили да се съпротивлява, стоеше зад вратата, а на шестия ден легна върху чергата и не стана. Його я остави да се омаломощи докрай и чак на десетия ден ритна резето…

След тази история нашенци си казаха като Гочо Патладжана, че от Срамежливата жена няма да стане, и очакваха да си избяга у дома. Не мина обаче седмица и Його заяви пред нашенци, че мъжете трябва да се боят най-много от срамежливите жени, и това се оправда напълно. Точно на деветия месец Вачка роди първото дете и оттогава почна да ги вади на конвейер, докато им забрави имената. Кръщенетата ставаха така често, че родителите объркваха имената на децата. Осмото го кръстиха на чичо му Матю, но след време се разбра, че и второто бе кръстено на чичо му Матю. Його отиде да се разправя с поп Костадин, но попът отказа да промени името на осмото, така че в семейството станаха трима Матювци — чичо Матю, голям Матю и малък Матю.

Чичото бе овчар от дете и прекарваше времето си на къра. Мнозина от селото го знаеха по име, без да са го виждали. Аз го видях само веднъж, за пръв и последен път, защото бе мъртъв. Това се случи в края на лятото, когато свикват новобранците в казармата. Матю го викаха в шуменския пехотен полк. Новобранците тръгнаха с песни и викове, за да потиснат тъгата си. На сутринта всички се събраха пред общината да чуят напътствията на кмета как да служат храбро и покорно на Негово величество, само Матю не се яви. Тук Матю, там Матю, докато го видяха да виси на големия орех в градината с бели навои, с бяла риза и накрехнат астраганен калпак като хайдутин, решил да покаже на поганците как се мре с юнашка чест. Народът се тълпеше около ореха, жените плачеха, а кметът заповяда да погребат обесения далече от гробищата, без опело, защото проявил песимизъм и предпочел смъртта пред вярната служба на царя и отечеството.

Другият брат Райко бе вторият полуинтелигент в нашето село след чичо Мартин, макар да бе завършил само първо отделение. Наричаха го Райко Доктора, защото пръв подноси сако и каскет, наистина оръфани и омачкани като мешин и не по негова мярка, но това не му пречеше да изглежда европеец сред тълпата от потури и калпаци. Доктора изпитваше отвращение към физическия труд, говореше с презрение към примитивното обработване на земята и смяташе за унизително да хване сърп или мотика. Сега неговите връстници не могат да отрекат, че е бил пророк на техническия прогрес в селското стопанство, но по онова време казваха, че само от мързел търси мекото на хляба. Казваха още, че учените затуй са учени, защото са мързелив народ, няма да се опънат на работата, а мислят как да я заобиколят, да й намерят слабото място и да я свършат седешката, с чисти ръчички, без труд и усилие. Такъв, ако го накараш да отиде пеш или с волска каруца от село до село, ще седне да измисли я велосипед, я автомобил, та да пътува хем по-бързо, хем по-леко.