Преди да се родя и след смъртта ми

Но и любопитството на нашенци не отстъпваше на техния скептицизъм. Колкото и да ненавиждаха велосипеда, той влезе като муха в главите им и вече не излезе. Щом видеха Доктора да минава по улиците, изоставяха работата си и заставаха зад оградите да го зяпат. Най-много се учудваха на това — как се крепи върху две колца е гуми, тесни и сиви като змийска кожа, и, разбира се, очакваха всеки миг да падне и да си счупи главата. За честта на техниката Доктора не падна нито веднъж, сякаш бе роден на гумени колела, и малко по малко затвърди авторитета на велосипеда, тъй че чудото не трая три дни, както в поговорката, а три месеца. На четвъртия месец се оказа, че велосипедът върви по-бързо от конете и магаретата, и Доктора почна да приема поръчки за обществени и частни услуги. Пренасяше пощата от общината, ходеше в града за лекарства, откарваше даже вълна на дарака в съседното село и се връщаше след няколко часа. Няма нужда да отбелязваме, че услугите на Доктора станаха въпрос на чест и че по-късно тази чест се превърна на истински снобизъм. Започнаха да го използват за работи, които сами можеха да си свършат по-бързо и по-добре, а понякога чакаха ред по цели дни, защото велосипедът бе от първата марка в света и често се повреждаше.

Доктора бе заявил, че ще изкарва хляба си от техниката и скоро го доказа. За всяка услуга получаваше натурално възнаграждение — брашънце, сиренце, масълце или месце, — но най-голямата му награда бе тази, че разби на пух и прах вековните предразсъдъци на нашенци и ги поведе по пътя на цивилизацията. Велосипедите станаха модерно превозно средство и в селото започна такова бясно търсене и купуване на стари велосипеди (произвеждаха се в чужбина), както е сега търсенето и купуването на леки коли.

Като разбра, че конкуренцията го лишава от препитание и слава, Доктора направи достояние на народа второто и по-голямо чудо на техниката. Бях на тринадесет години и помня много добре този неповторим ден, който може да се нарече повратен момент в историята на нашенската музикална култура. Имаше хоро и цялото село се бе събрало на мегдана. Доктора донесе една зелена кутия, отвори я, завъртя някаква ръчка и от кутията се чу музика, каквато никой не бе чувал дотогава. Ако се опитам да опиша народното удивление, творческото ми безсилие ще излезе съвсем наяве и за да го прикрия донейде, ще отбележа само това, че нашенци се натълпиха около чудодейната кутия и до полунощ не откъснаха уши и очи от нея.

Грамофонът, за разлика от велосипеда, навлезе триумфално в нашия бит, защото не причиняваше катастрофи и материални щети, а доставяше на хората духовна наслада. Още на сутринта Доктора получи десетки заявки за гостуване, оттогава стана професионален гост и не хапна нито веднъж у дома си. За стопаните бе чест да го хранят и поят до насита и да слушат грамофона до насита. Това продължи цяла година, докато и други си купиха грамофони и почнаха да го конкурират. Репертоарът на Доктора бе скромен, всичко на всичко една плоча с два фокстрота, но те бяха достатъчни, за да се промени нашият музикален вкус. Единият фокстрот се наричаше «Липите ронят аромат» и отсега нататък всички празници, сватби и именни дни ухаеха обилно на липов цвят, а гайдата и гъдулката останаха за експонати на бъдещите музеи. Ароматът на липите предизвика истинска революция и в танците, и в модата. Момците замениха потурите с панталони, а момите си отрязаха косите. Всяка съботна вечер се събираха в училищната стая да танцуват, а майките стърчаха по стените и наблюдаваха младите да се държат прилично. Но как можеха да се държат прилично, когато самият танц бе неприличен и изискваше младите да се хващат за ръцете и да тепат като спънати назад-напред. На всичко отгоре в края на танца момците трябваше да се покланят на момите и да им казват «мерси». Това «мерси» преля чашата на общественото търпение. Никакво там мърси-пърси, викаха бащите, ние, преди да влезем под венчило, не сме поглеждали жените си в очите, а сегашните ачик-ачик им стискат ръцете и както са почнали, ще вземат да си допират и носовете. Избухна всеселски спор на морално-етична тема и свърши с това, че кметът Трифон Татаров забрани фокстрота като еротичен танц, опита се даже да конфискува грамофона, но Доктора го скри. Забраната обаче трая ден до пладне, защото младежите се изхитриха и почнаха да танцуват по домовете си и неусетно превърнаха седенките на соарета, а неделните празници в журове.

Когато плочата съвсем се изтърка и вместо да рони липов цвят, взе да каканиже, Доктора донесе отнякъде радиодетектор и това бе третото чудо на техниката. Инсталира го в хамбара, защото нямаше място вкъщи, и стана както с грамофона. Отначало това-онова, а след месец всичко живо от селото мина през хамбара да чуе румънски говор и музика от една мъничка слушалка, свързана с жица за някакви си «батерии». Сега за слушателите не бе удобно да се отплащат натурално и Доктора въведе парично възнаграждение. Преди да залепи слушалката за ухото си, всеки му даваше по двайсетина стотинки или по едно яйце…