Преди да се родя и след смъртта ми

Доктора не се оскърбяваше на нашенци, задето го причисляват към мързеливото и кекаво съсловие на учените. Той вярваше непоколебимо в техническия гений на българския народ и се закле да не стъпва на нивата, но да докаже, че може да си вади хляба от техниката. Но за техниката бе нужен основен капитал и Доктора дълго време си блъска главата как и откъде да го намери. Мина му през ум да поиска от чичо Мартин някой лев назаем, не можа да открие следите му и се върна е празни ръце. Това се случи на летния Атанасовден. На тоя ден народът от околните села се събираше при параклиса на свети Атанас, да се поклони на светите му мощи, които лежаха в големия каменен гроб сред параклиса. В двора имаше кладенче и Доктора се отби да пие вода, а след като пи, седна да почине на сянка под лъжицата на свети Атанас. Легендата разказваше, че свети Атанас замръкнал тук до кладенчето, похапнал каквото Бог дал, забил лъжицата си в земята да не му убива на пояса, полегнал да подремне и умрял, навярно от инфаркт, защото като мнозина от светиите сигурно си е попийвал и попушвал порядъчно. Легендата обаче премълчава любопитния факт, че нашенци не са дали подслон на светията, а са го оставили да умре извън селото. Това показва, че още по онова време са били отявлени атеисти. На сутринта намерили трупа му до кладенчето, заровили го надве-натри и даже не му сложили кръст, защото не знаели името му. Но минават години и нашенци разбират, че само с атеизъм не се живее, та като всички хора по земята трябва да си измислят някой светия, който да покровителства имота и здравето им. От селото, разбира се, не могли да дадат на никого това звание, защото открай време се знае, че никой не е светия измежду своите. Спомнили си тогава за странника и го обявили за светия. Посадили една черница до кладенчето и почнали да се уверяват взаимно, че не е посадена от тях, а израсла за една нощ от лъжицата на непознатия странник. За да затвърдят в съзнанието си неговата святост, изградили параклис върху гроба му, а черницата обявили за чудотворна. Оттогава всяка година се събираха при черницата, окачваха на клоните й парцалчета от дрехите си и вярваха, че окачват там болестите и нещастията си. След това влизаха в параклиса, запалваха свещ и пускаха по някой лев през дупката на гроба. По този начин нашенци изкупуваха вината си пред паметта на бедния странник от оная нощ, когато го оставиха без подслон на полето.

Това се повтаряше по няколко пъти през годината на различни празници, но Доктора едва сега помисли колко много пари са се събрали при мощите на светията. Поп Костадин бе прехвърлил рано-рано килото и пееше с такова вдъхновение, та свещите угасваха в ръцете на богомолците. Доктора надникна през вратата, а после влезе в параклиса и застана до каменния гроб. В това време двама заможни чичковци с дънести калпаци развързаха кесиите си, пуснаха по няколко монети, удариха по един кръст и излязоха. По звука на монетите можеше да се определи, че гробът е дълбок около два метра и че дъното е покрито с монети. Доктора се промуши сред тълпата и огледа пода от стена до стена, да види дали няма страничен отвор за гроба. Плочите бяха споени с цимент и стояха здраво на местата си, не се виждаха знаци и по стените.

Доктора се прибра в село и напрегна техническата си мисъл до такава степен, че каскетът му отесня и стегна главата му до спукване. Най-напред намисли да разкърти гроба с железен лост или да подкопае основата на параклиса, но се сети, че не е шильонски затворник, за да се заема с такава тежка и недостойна за него работа. Черепът му бе почнал да пука по шевовете, когато една огромна нашенска муха кацна на носа му и го ухапа до кръв. Доктора плесна с длан, направи я на петно и както става с големите открития, от това петно се роди голямата му идея. Спомни си, че неотдавна бе видял в дюкяна на Тодор гърка някакви ленти мухоловки, които висяха от тавана, а по тях се бяха залепили стотици мухи. Оттук нататък работата свърши мощният поток на съзнанието му…