Прелестен хаос

— Казах ти, не следвам много правилата. Мога да правя различни неща. През повечето време дори не знам как точно става.

— Да бе, това ме накара да се чувствам по-добре!

— Успокой се. Идеята беше на гаджето ти.

— Какво ли ще си помисли Савана?

Направо си представих какво щеше да разкаже на майка си. Само това ни липсваше в момента!

— Тя няма да помни нищо — увери ме Лена и ме хвана за ръката. — Хайде, ще отидем с катафалката — каза тя и взе ключовете.

Поклатих глава.

— Да отиде на танците само със Савана, е последното нещо, което Линк искаше.

— Вярвам ти.

Още две думи, които никое момче не иска да чуе от приятелката си.

Какво си намислила? Обясни ми, моля те.

— Групата трябва да е там по-рано — повлече ме тя след себе си.

— Групата?! Искаш да кажеш „Холи Ролерс“?

Е, сега вече бях напълно объркан. Директор Харпър не би позволил „Холи Ролерс“ да свирят на бала, не повече, отколкото… всъщност нямаше никакво подходящо сравнение за това. Никога не би се случило.

Косата на Лена се накъдри от несъществуващия бриз и тя ми метна ключовете на колата.

12.XII Светлина в мрака

Виждах светлините, искрящи през горните прозорци на салона по целия път от паркинга дотам. Купонът вече течеше с пълна сила. Лена ме хвана за ръката.

— Хайде! Не можем да пропуснем това!

Чух глас, който не можех да сбъркам никога — ръмжащите вокали на Линк — и застинах на място.

„Холи Ролерс“ наистина свиреха на бала, както Лена бе казала, че ще стане.

За момент се паникьосах. Осемнайсетата луна бе почти тук, а ние щяхме да танцуваме в „Джаксън“. Изглеждаше тъпо, но също толкова тъпо щеше да бъде да си стоим у дома и да се тревожим за края на света, когато нямаше какво да направим, за да го спрем. А може би най-глупавата част бе това, че понякога си мислех, че аз мога да го предотвратя.

Затова направих единственото логично нещо — преглътнах и обвих ръце около раменете на най-красивото момиче в това училище.

— Добре, Лена. Какво си направила?

— Исках да има поне една хубава вечер без Ридли — каза тя и ме хвана подкупващо под ръка. — Исках го и за теб. — Погледна през рамо към вървящите зад нас Джон и Лив, които си шепнеха нещо. — За всички, предполагам.

Най-странното беше, че напълно разбирах защо го бе направила. Бяхме зациклили в проблеми от лятото насам и те сякаш нямаха край. Ама не можеше да разгадава какво й казват картите, нито да говори с Великите. Мариан бе отстранена от работата си. Лив вече не се обучаваше за Пазител. Макон почти не излизаше от Тунелите. Линк все още се мъчеше да разбере как да бъде инкубус и човек едновременно и как да преодолее раздялата си с Ридли. А Джон направо си бе затворен в едно магическо кълбо. Дори жегата бе зациклила тук, като безкрайно лято от ада, изгубило пътя.

Всичко в Гатлин бе зациклило.

Стореното от Лена нямаше да промени нищо от това, но може би поне за една вечер щяхме да оставим лятото зад нас. Може би то щеше да свърши в някой от следващите дни, отнасяйки жегата и буболечките, и лошите спомени със себе си.

Може би щяхме да се почувстваме нормални поне за малко. Дори ако часовникът продължаваше да тиктака и Осемнайсетата луна наближаваше все повече.

Можем да направим повече от това да се почувстваме нормални, Итън. Можем да сме нормални.

Лена ми се усмихна и аз я притеглих още по-близо към себе си, докато вървяхме към салона.

Вътре всичко беше преобразено и явно темата бе една — Линк. „Холи Ролерс“ бяха на сцената, осветени от прожектори, каквито Организационният комитет за бала никога не би могъл да си позволи да наеме. И Линк бе в центъра на всичко това, префърцунената му риза бе разкопчана и подгизнала от пот. Подскачаше насам-натам с микрофон в ръка и редуваше пеенето и свиренето на барабани. Всеки път, когато доближаваше ръба на сцената група момичета от долните курсове пищяха.

И за втори път в живота ми „Холи Ролерс“ звучаха като истинска група — без наоколо да се вижда нито една близалка.

— Какво си направила? — изкрещях към Лена, опитвайки се да надвикам музиката.

— Да кажем, почти нищо. Приеми го като заклинание „Нека тези танци не се провалят“.

— О, значи всичко е било идея на Линк — усмихнах се аз и тя кимна.

— Точно така.

На път за дансинга минахме покрай картонения фон, пред който се предполагаше да застават учениците и да се снимат със захилени физиономии. Столът бе тук, но фотографът не се виждаше никъде. Стори ми се подозрително.

— Къде е фотографът, Лена?

— Жена му започна да ражда — отвърна тя, но не ме погледна.

— Лена.

— Наистина. Можеш да питаш когото си поискаш. Е, недей, тя е малко заета в момента.

Минахме покрай Лив и Джон, които седяха на маса близо до дансинга.

— Виждала съм го само по филмите — възкликна Лив. Очите й искряха от въодушевление.

— Американски училищни танци? — усмихна се Джон. — И на мен ми е за първи път. — Протегна се и докосна една от русите й къдрици. — Хайде да танцуваме, Оливия.

* * *