Прелестен хаос

Час по-късно трябваше да призная, че Лена бе права. Всички си прекарвахме добре и не чувствахме, че още е лято. Беше като истински гимназиален бал, на който чакаш бавните песни, за да се натискаш с гаджето си. Савана беше център на внимание с розовата си пухкава рокля и дори веднъж танцува с Ърл Пети — но само веднъж.

Единственото странно нещо бе завръщането на Линк като рок бог. Но тази вечер дори това не изглеждаше невъзможно.

После обаче Дебелака, ченгето на гимназията, се опита да задържи останалата част от групата, защото пушеха пред сградата на салона в почивката, докато през това време вътре звучеше предварително одобрената от Комитета плейлиста. Не му се получи обаче, защото членовете на групата бяха около двайсет и петгодишни и завършени мръсници. Което стана очевидно, когато китаристът прошепна нещо в ухото на Емили Ашър и тя за първи път в живота си остана със зяпнала уста, без да може да каже нещо.

Отидох да намеря Линк, който се мотаеше в коридора край шкафчетата. Коридорът бе тъмен, с изключение на слабите светлинки на тавана, а това го правеше добро място за криене от Савана. Исках да му кажа колко страхотен беше на сцената, защото нищо друго в света нямаше да го направи по-щастлив. Но не успях да го направя.

Той тъкмо изтриваше капчиците пот от лицето си, когато я видях да се появява зад ъгъла.

Ридли.

Дотук с щастието на Линк.

Пъхнах се зад вратата на биолабораторията, преди да ме видят. Може би Ридли щеше да му каже къде е била през цялото това време.

Мен и Лена щеше да ни излъже, ако я попитахме.

— Здравей, захарче — каза тя, като ближеше любимата си черешова близалка. Беше облечена в много черно и разкриваше още повече кожа. Нещо не беше наред, но не можех да кажа какво точно.

— Къде беше, по дяволите? — Линк хвърли потната си риза на пода.

— Наоколо…

— Всички се притеснявахме за теб. Дори след тъпото заклинание, което направи.

Всички означаваше „аз“.

Ридли се разсмя.

— Да бе, повярвах ти.

— Е, къде… — започна той, но после спря. — Защо носиш тъмни очила, Рид?

Притиснах се към стената и погледнах зад ъгъла. Ридли наистина беше със слънчеви очила, каквито носеше преди.

— Свали ги! — почти й изкрещя той. Ако музиката не беше толкова силна, някой щеше да го чуе.

Ридли се облегна на най-близкото шкафче до Линк.

— Не се сърди, захарче. Никога нямаше да се справя с това да бъда смъртна. И двамата го знаехме.

Свали очилата си и видях жълтите й очи. Очите на тъмен чародеец.

— Какво си направила? — попита невярващо той.

Тя сви рамене.

— Нали знаеш, отидох, помолих за прошка и всичко останало. Мисля, че всички приеха, че наказанието ми е било достатъчно. Да бъда смъртна бе истинско мъчение.

Линк се взираше в пода. Познавах този поглед. Винаги гледаше така, когато майка му започнеше да изнася някоя от своите тиради, с които го заплашваше с морален съд, ако не повиши оценките си или не спре да чете „лошите“ според нея книги. Това беше погледът, който казваше: „Каквото и да направя, няма никакво значение“.

— Кои „всички“, Рид? Сарафина и Ейбрахам? — Поклати глава. — При тях ли отиде след всичко, което ти причиниха? След като те се опитаха да ни убият? Както пусна Джон Брийд от Сиянието въпреки това, което ми стори?

Тя застана пред него и сложи ръце на гърдите му.

— Трябваше да го пусна. Той ми даде сила — опита се да му обясни тя. Саркастичният й тон бе изчезнал. — Не разбираш ли? Това бе единственият начин да се почувствам отново себе си, истинска…

Линк сграбчи китката й и я отблъсна.

— Радвам се, че се чувстваш отново като себе си. Предполагам, че никога не съм знаел коя точно си. Аз съм идиот.

Обърна се и тръгна към двойната врата, която водеше към физкултурния салон.

— Направих го заради нас! — провикна се Ридли и наистина изглеждаше наранена. — Ако не го разбираш, значи наистина си идиот.

Линк се обърна към нея.

— Заради нас? Защо това, което си направила за себе си, ще е било за нас?

— Не разбираш ли? Сега можем да бъдем заедно! Ние сме еднакви. Не съм някое глупаво смъртно момиче, което ще ти омръзне след шест месеца.

— Мислиш, че ми пука за това?

Тя се разсмя.

— Така щеше да стане, повярвай ми. Бях нищо.

— Беше нещо за мен — прошепна той. Погледна към тавана, сякаш отговорът бе изписан някъде там.

— Ела с мен тази вечер. Не мога да остана тук, но дойдох заради теб.

Гледах я, слушах я и виждах Сарафина — онази от виденията. Онази, която се опитваше да открие своята истинска същност, докато мракът си проправяше път в сърцето й.

Може би семейството на Емили грешеше. Може би все още имаше светлина в мрака.

Линк сведе глава към нея, челата им се докоснаха за секунда.

— Не мога. Не след това, което причиниха на приятелите ми и на теб. Не мога да бъда един от тях, Рид. Не съм като теб. И не искам да бъда.

Тя беше смаяна. Личеше си в очите й, макар да бяха жълти.

— Рид?

— Огледай ме добре, захарче. Това е последният път, в който ме виждаш.

Отстъпи назад, все още вперила очи в него. После се обърна и побягна.

Близалката й се изтърколи на пода.

Гласът на Линк бе толкова тих, че едва го чувах.

— Лоша или добра, ти винаги ще бъдеш моето момиче.