Прелестен хаос

— А аз си мислех, че аз съм различен. Вие давате нов смисъл на израза „светъл чародеец“, мистър Рейвънуд.

Макон погледна към Джон, хибрида, който можеше да стои невредим на слънчева светлина.

— В Светлината има Мрак, а в Мрака — Светлина.

В този миг чухме как Хънтинг изчезва, отнасяйки в пространството тялото си, белязано от Светлината.

13.XII Сълзи и дъжд

След станалото на паркинга Макон и Лив отведоха Джон обратно в Тунелите, където щеше да бъде в безопасност под защитата на заклинанията за прикритие. Поне така се надявахме. Нямаше съмнение, че Хънтинг щеше да разкаже на Ейбрахам всичко, но Лив не беше сигурна дали щеше да има достатъчно сили. Не попитах дали имаше предвид, че силите му няма да стигнат, за да оживее, или за да се добере до Ейбрахам.

По-късно същата нощ с Лена седяхме на стъпалата на нейната разбита веранда, притиснати един в друг. Опитвах се да запомня начина, по който тялото й пасваше съвършено на моето. Зарових лице в косата й. Все още ухаеше на лимони и розмарин. Поне едно нещо не се бе променило.

Повдигнах брадичката й и притиснах устни в нейните. Не я целувах, по-скоро усещах и се наслаждавах на допира им, на вкуса им…

Тази нощ можех да я загубя.

Тя отпусна глава на гърдите ми.

Но не ме загуби.

Знам.

Опитах се да се успокоя, но можех да мисля само за това как се чувствах миналото лято, когато смятах, че съм я загубил. Тъпата болка, която никога не изчезваше. Пустотата. Сигурно така се бе почувствал и Линк, когато Ридли си тръгна. Никога нямаше да забравя лицето му. Изглеждаше толкова съкрушен… И Ридли, с нейните натрапчиви жълти очи.

Почувствах как умът на Лена се терзаеше по-силно и от моя.

Спри, Лена.

Какво да спра?

Да мислиш за Ридли.

Не мога. Тя ми напомня за Сара… за майка ми. Виж в какво се е превърнала Изабел.

Ридли не е Сарафина.

Все още не.

Свалих корсажа с цветето от тънката й китка. Ето я. Гривната на майка й. Докоснах я леко с ръка и в същия миг вече знаех, че всичко, което е принадлежало на Сарафина, е заразено. Верандата започна да се върти…

Беше все по-трудно да следи дните, които минаваха. Сарафина имаше чувството, че живее сред постоянна мъгла, объркана и откъсната от всекидневието. Емоциите бяха отвъд възприятията й, носещи се в периферията на съзнанието й, като че ли принадлежаха на някой друг. Единственото място, където се чувстваше на себе си, по-сигурна, бяха Тунелите. Там усещаше по-ясно връзката между чародейския свят и стихиите, които бяха създали течащата във вените й сила. Това й носеше утеха, можеше да диша по-свободно.

Понякога прекарваше часове долу, в малкия кабинет, който Ейбрахам бе направил за нея. Обикновено беше приятно и спокойно, поне докато не се появеше Хънтинг. Нейният полубрат смяташе, че Ейбрахам си губи времето с нея, и не правеше опит да го прикрие.

— Пак ли си тук? — попита той с презрение в гласа поредния път, когато се засякоха долу.

— Само чета — опита се да избегне сблъсъка тя.

Хънтинг бе зъл и жесток и все пак винаги в думите му имаше частица истина. Истина, която тя отчаяно се опитваше да пренебрегне.

Той се облегна на вратата със запалена цигара в ръка и поклати глава.

— Никога няма да разбера защо дядо си губи времето с теб. Имаш ли представа колко чародейци биха убили, за да им бъде той учител?

Беше й писнало да я тормози.

— И защо според теб съм загуба на време?

— Ти си тъмен чародеец, преструващ се на светъл. Катаклист. Ако това не е загуба, не знам кое е.