Прелестен хаос

— Не знам дали губиш способността си за преценка или губиш контрол, но ако отново се доближиш до Ейбрахам Рейвънуд, ще си тръгна. И ще взема Лена със себе си.

— Какво каза? — Сарафина не можеше да повярва, че е чула това.

— Ако това, което е казал, е вярно, и Лена има избор, тя ще избере Светлината. Никога няма да позволя Мракът да навлезе в живота й. Знам, че се бориш. Изчезваш по цял ден, а когато си тук, изглеждаш разсеяна и объркана.

Вярно ли беше? Можеше ли да го види по лицето й?

Джон продължи.

— Но моята задача е да защитя Лена. Дори от теб.

Той обичаше Лена повече, отколкото обичаше нея.

Беше готов да си тръгне и да вземе дъщеря й.

И един ден Лена щеше да се Призове. Джон беше сигурен, че тя ще обърне гръб на Сарафина.

Нещо се преобърна в нея. Яростта не се надигаше в нея. Изля се върху й, потопи я под вълните си. И тя чу отново гласа.

Пали.

Завесите пламнаха, огънят се изви по стената зад Джон. Стаята започна да се изпълва с пушек, черен и тъмен, жива, дишаща сянка. Звукът от пламъците, които поглъщаха всичко по пътя си и преминаваха от стената към пода, бе оглушителен. Огънят създаде съвършен кръг около Джон, следвайки невидима пътека, която само Сарафина можеше да види.

— Изабел! Спри! — изкрещя Джон, но гласът му бе победен от тътена на огъня.

Какво направи?

— Как може да ми го причиняваш? Останах до теб дори след като премина отвъд!

Премина отвъд. Той вярваше, че тя е Мрак.

Винаги го бе вярвал.

Погледна към него през облака от дим, който бързо изпълваше стаята. Наблюдаваше пламъците някак отстрани, сякаш нямаше нищо общо с тях. Не стоеше в къщата си, мъжът й не умираше пред очите й. Той не приличаше на онзи Джон, когото бе обичала. Нито дори на мъж, когото би могла да обикне.

Той е предател.

Сега гласът бе пределно ясен и отчетлив. И беше само един. Сарафина го разпозна веднага.

Защото бе нейният.

Преди да излезе от къщата, животът и спомените й вече я бяха напуснали.

Спомни си нещо, което Джон често й казваше. Обърна се и го погледна за последно в зелените очи със своите, потънали в злато.

— Ще те обичам до края на вечността и след това.

* * *

Лена падна на колене на стъпалото под мен и се разрида. Прегърнах я, но не казах нищо.

Току-що бе видяла как майка й убива баща й и я оставя да умре.

Нямаше думи, които да се кажат след това.

13.XII Присъдата

Няколко часа по-късно Лена ме разтърси.

Събуди се. Трябва да се събудиш, Итън.

Надигнах се рязко.

— Буден съм!

Огледах се объркано наоколо, защото се оказа, че не Лена, а Лив ме разтърсваше. Но все още чувах ехото от гласа на Лена в главата си.

— Итън, аз съм. Трябва да се събудиш.

Погледнах я през полуотворените си очи.

— Сънувам ли?

Лив се намръщи.

— Опасявам се, че не. Това е истинско.

Прокарах ръка през косата си, все така объркан. Навън беше още тъмно, а не можех да си спомня съня си. Помнех само гласа на Лена и неприятното усещане, че нещо не е наред.

— Какво става?

— Мариан. Няма я. Хайде.