Прелестен хаос

Думите му я нараниха, но Сарафина се опита да го прикрие.

— Не се преструвам.

Хънтинг се разсмя, оголвайки кучешките си зъби.

— Нима? Казала ли си на своя съпруг, светлия чародеец, за твоите тайни срещи тук долу? Чудя се колко ли време ще му трябва, за да те намрази.

— Това изобщо не те засяга!

Хънтинг пусна цигарата си в празната кутийка от сода на бюрото.

— Ще приема това за „не“.

Сарафина усети как сърцето й се свива и за миг всичко край нея стана черно.

Бюрото пламна точно в мига, в който Хънтинг си дръпваше ръката от него.

Нямаше предупреждение. В един миг бе сърдита на своя ужасен полубрат, в следващия бюрото се подпали.

Хънтинг се закашля.

— Е, това повече ти приляга.

Сарафина се впусна да гаси огъня с едно старо одеяло. Както можеше да се очаква, Хънтинг не й помогна, а изчезна в личния кабинет на Ейбрахам надолу по коридора. Сарафина погледна към покритите си с пепел длани. Сигурно и лицето й бе изцапано. Не можеше да се прибере при Джон в този вид.

Тръгна към малката баня, която бе малко по-далече от кабинетите им. Когато стигна на няколко метра от вратата на стаята на Ейбрахам, чу гласовете.

— Не знам защо си толкова обсебен от това хлапе? — Гласът на Хънтинг беше изпълнен с горчивина и ярост. — На кого му пука, че може да излиза на дневна светлина? Едва ходи още и Силас вероятно ще го убие, преди да порасне достатъчно, за да ни бъде от полза за нещо.

Говореше за момчето, за което Ейбрахам й бе казал при първата им среща. Онова, което бе малко по-голямо от Лена.

— Силас ще овладее нрава си и ще направи каквото му кажа — тросна се Ейбрахам. — Бъди малко по-прозорлив, момче. Това дете ще бъде следващото поколение. Инкубус, притежаващ цялата ни сила, и нито една от слабостите ни.

— Откъде си толкова сигурен?

— Да не смяташ, че съм избрал родителите му случайно? — отвърна гневно Ейбрахам, който никак не обичаше да бъде разпитван. — Знам чудесно какво правя!

За миг настана мълчание. После той отново проговори.

— Не след дълго чародейците ще бъдат премахнати от пътя ни. Обещавам ти го, ще доживея да го видя.

Сарафина потръпна. Част от нея искаше да се затича към вратата на Тунела и повече никога да не се върне на това място. Но не можеше. Трябваше да остане заради Лена.

Трябваше да спре гласовете.

Когато се прибра у дома, Джон бе в дневната.

— Шшш… Бебето заспа — прошепна той и я целуна по бузата, докато тя се отпусна до него на дивана. — Къде беше?