Прелестен хаос

Нещата започнаха да си идват на мястото. Бях в стаята си. Лив беше в стаята ми. Не сънувах. Което означаваше…

— Чакай. Как влезе тук?

Лив се притесни.

— Взех стоп. — Тя посочи колана със скорпиона, който носеше около китката си и погледна зад себе си. Поредният инкубус седеше в ъгъла на стаята ми.

Супер.

Джон вдигна дънките ми от пода и ги метна към мен.

— Побързай, бойскаутче.

За човек, който не трябваше да спи, изглеждаше нацупен колкото мен. Лив се изчерви, обърна се с гръб към мен и няколко секунди по-късно чух познатия раздиращ въздуха звук.

Само че за първи път той бе и за мен.

* * *

— Къде сме?

Никой не ми отговори. После чух гласа на Джон в мрака.

— Нямам никаква идея.

— Не знаеш ли къде ще се прехвърлиш, когато раздираш въздуха така? Не действа ли инкубуското пътуване по този начин? — попитах аз.

— „Раздирам въздуха“? Това ли е смъртният термин за Пътуването? Много умно.

Звучеше раздразнително, но вече му бях свикнал.

— Ами да… Аз поне го наричам така. Обикновено.

Сенките се движеха и аз потрих очи с ръка, опитвайки се да видя нещо в мрака. Протегнах ръце напред, но не напипах нищо.

— Е, как стигнахме дотук?

— Следвах сигнала.

— Какъв сигнал?

Очите ми постепенно привикваха от мрака на Пътуването към мрака на нищото, в което се намирахме. Неясни сенки преминаваха от черни към сиви нюанси и осъзнах, че сме наблъскани в някакво тясно пространство.

Лив погледна към Джон.

— Ad Auxilium Concitatio. Призив за помощ. Древен чародейски сигнал, нещо като SOS. Но само чародеец Шифър може да го улови.

Джон сви рамене.

— Мотах се с един в „Изгнание“, когато бяхме там заедно с Рид и… — Не довърши, но всички знаехме за кого говори. — Явно съм закачил някои от уменията му.

Поклатих глава. Шифри? Имаше толкова много неща за света на Лена, които още не знаех, а може би и никога нямаше да разбера, независимо колко се опитвах.

— Ясно, талантлив си — казах с досада.

— Кой го е изпратил? — попита Лив.

— Аз.

Лена стоеше зад нас в мрака. Едва виждах очертанията на лицето й, но очите й искряха. Погледна към Джон.

— Надявах се, че ще уловиш сигнала.

— Радвам се, че съм добър в нещо.

— Отвъдният съвет на пазителите ще съди Мариан за измяна. Процесът тече в момента. — Гласът й беше пълен с тъга. — Чичо Макон тръгна след нея и не ми позволи да отида с него. Каза, че е прекалено опасно.

Процесът на Мариан. Наистина се случваше, по начина по който се боях, че ще стана още от деня, в който намерих Temporis Porta. Всичко, което бях изпитвал — съмненията, паниката, чувството за погрешност — ме връхлетя като гигантска вълна, която за малко да ме събори на земята. Сякаш потъвах или падах.

— Не се тревожи — опита се да я успокои Лив. — Сигурна съм, че е добре. Аз съм виновна за всичко, не тя. Съветът трябва да го признае, рано или късно.

Джон протегна ръката си напред.

— Ignis. Огън.

Топъл жълт пламък излезе от средата на дланта му.

— Нови парти номера? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Огънят никога не ми е бил сила. Предполагам, че съм добил някои умения от времето с Лена.

Обикновено при такива думи бих го фраснал. Или поне би ме се искало да го направя.

Лена ме сграбчи за ръката.

— Напоследък не мога да запаля и свещ, без да опустоша мястото.

Светлина заля стаята и нямах време да го ударя, защото вече знаех точно къде се намирахме. Отново.

Бях от другата страна на вратата на килера. На пет метра под кухнята ни, в собствената ми къща.

Грабнах стария фенер от стената и поех по ронещия се тунел към вратата в тавана, която никой не можеше да отвори. Към мястото, където друга древна врата ме очакваше.

— Чакай! — извика след мен Джон. — Не знаеш къде води този тунел!

— Всичко е наред — обади се Лив. — Той знае къде отива.

Чувах стъпките им зад себе си, но това само ме караше да тичам по-бързо.

* * *

Щом стигнах до Вратата на времето, веднага започнах да тропам по нея. Този път тя не се отвори. В кожата на ръцете ми влязоха тресчици, но не спрях да думкам по дебелото дърво.

Нищо, което направих, не помогна.

Отпуснах лице до вратата.

— Лельо Мариан, тук съм! Идвам!

Лена застана зад мен.

Итън, тя не може да те чуе.

Знам.

Джон ме избута встрани и докосна повърхността на двойните врати с ръка. И веднага я отдръпна, сякаш дървото го бе опарило.

— Тука има доста сериозна защита!

Лив сграбчи ръката му, но по нея нямаше следи от изгоряло.

— Не мисля, че има начин да отворим тази врата, освен ако тя самата не пожелае да се отвори.

Говореше за последния път, когато това бе станало — за мен. Този път обаче и двете крила на вратата не помръдваха.

Лив се наведе да разгледа по-отблизо мястото, където рисунките бяха най-видими.

— Трябва да има начин — възкликнах аз и се втурнах отново към дебелите, издълбани дъски. Нищо. — Трябва да измислим решение. Кой знае какво могат да направят на Мариан.

Лив отстъпи назад.

— Мога да си представя. Но не можем да й помогнем, ако не влезем вътре. Дайте ми минутка. — Извади червения си бележник от кожената си раница. — Опитвам се да разгадая символите от първия път, когато ги видяхме.

Лена ме стрелна с поглед.