Прелестен хаос

И без да отговоря, от изражението на лицето ми, Лив разбра, че беше права.

— Страхотно — промърмори Джон.

Лив застина.

— Къде е мястото, Итън?

Затвори очи, което ме наведе на мисълта, че тя знаеше какво щях да кажа.

— Не знам със сигурност. Но мога да го намеря. Аз съм Водача. Самата Лилум го каза.

Докоснах кръговете с ръце, отново и отново, усещайки допира на твърдото дърво под пръстите си.

Миналото. Настоящето. Бъдещето, което може или не може да съществува.

Пътят.

Дървото започна да трепти под дланите ми. Докоснах отново издълбаните кръгове.

Цветът изчезна напълно от лицето на Лив.

— Лилум ти е казала това?!

Отворих очи и всичко вече ми бе ясно.

— Когато погледнете вратата, виждате врата, нали?

Лив кимна.

Погледнах я.

— Аз виждам път.

Беше истина. Защото Temporis Porta се отваряше за мен. Дървото се превръщаше в мъгла и можех да пъхна ръката си през нея. От другата страна виждах път, отвеждащ в далечината.

— Хайде, да вървим.

— Къде отиваш? — сграбчи ме Лив за ръката.

— Да намеря Мариан и Макон.

Този път обаче хванах бързо Лив и Лена, преди да премина отвъд. Лив протегна другата си ръка към Джон.

— Дръжте се — поех си дъх аз и пристъпих напред в мъглата…

13.XII Perfidia

Стоварихме се поред тълпата, за малко щяхме да се пребием. Разпознах плащовете им. Само аз бях достатъчно висок, за да виждам над главите им, но нямаше значение. Знаех къде се намирахме.

Процесът — или нещо подобно — беше в разгара си.

Моливът на Лив се движеше по страниците на червения бележник с бясна скорост, докато тя се опитваше да опише с думи всичко, което ставаше край нас.

— Perfidia. Латинската дума за „предателство“. Казват, че ще бъде съдена за предателство.

Лицето на Лив бе побледняло, а гласът й едва се чуваше сред шума от заобикалящата ни тълпа.

— Познавам това място.

Разпознах високите прозорци с тежките златни завеси и дървените скамейки. Всичко беше същото — гласовете на хората в тълпата, каменните стени, високият таван, който сякаш продължаваше в безкрая. Хванах Лена за ръката и започнах да си пробивам път към предната част на залата, точно под празния дървен балкон. Лив и Джон разбутваха тълпата и ни следваха.

— Къде е Мариан? — попита Лена паникьосано. — И чичо Макон? Не виждам нищо сред всички тези хора.

— Не ми харесва — каза тихо Лив. — Нещо не е както трябва.

И аз го усещах по същия начин.

Стояхме в центъра на същата претъпкана зала, където бях и първия път, когато преминах през Temporis Porta. Но тогава приличаше на място от средновековна Европа — картинка, която можеш да видиш в учебника си по световна история. Помещението бе толкова голямо, че го помислих за гигантски кораб или катедрала. Място, което можеше да те пренесе някъде през океана или към рая, за който Сестрите винаги говореха.

Сега изглеждаше различно. Не можех да го оприлича на нещо, но дори с черните си роби присъстващите — чародейци, смъртни, Пазители или каквито там бяха — приличаха на обикновени хора.

Такива, за които знаеш разни неща. Защото макар в момента да седяха на претъпканите излъскани дървени скамейки, които обикаляха цялата зала, те изглеждаха така, сякаш можеха да седят и в салона на гимназията в очакване да започне събранието на Дисциплинарния комитет. Те очакваха същото нещо. Драма.

И дори по-лошо. Чакаха, искаха кръв. Някого, когото да обвинят и да накажат.

Атмосферата бе като на процеса на века. Сякаш тълпи репортери се бяха скупчили пред стените на Централния затвор на Южна Каролина, когато вътре някой осъден щеше да получи смъртоносната си инжекция. Екзекуциите бяха отразявани от всички телевизионни канали и вестници. Появяваха се малки групички протестиращи, но гласовете им не се чуваха. Всички други висяха там с часове и дни, в очакване на зрелището. Не беше много по-различно от горенето на вещици в „Салемският процес“.

Внезапно тълпата се понесе напред, мърморейки, точно както знаех, че ще стане, и чух удара на чукчето.

— Silentium.

Лена ме хвана за ръката.

Нещо става.

Лив посочи към другия край на залата.

— Видях Макон. Ето там е…

Джон се огледа наоколо.

— Не виждам Мариан.

Може би тя не е тук, Итън.

Тук е.

Трябваше да е тук, защото знаех какво щеше да стане. Вдигнах глава към балкона и им посочих с ръка към Мариан, която отново беше там.

Виж…

Отново облечена в черния си плащ и с вдигната качулка, отново с ръце, завързани на китките със златно въже. Стоеше на балкона, надвиснал над залата, по същия начин, както преди. Високият мъж, който беше дошъл в архива, бе до нея.

Хората около нас все още шепнеха. Погледнах към Лив и тя започна да ни превежда.

— Той е Главният пазител. Той ще… — Очите й се разшириха. — Това не е процес, Итън. А произнасяне на присъдата.

Чух латинските думи, но този път не се опитвах да разбирам. Знаех какво означават, преди Пазителят да ги повтори на английски. Мариан беше призната за виновна.

Слушах, без да слушам, вперил очи в лицето й.