Прелестен хаос

Всички погледнахме към Мариан. Очевидно бе, че тя е в шок. Очите й бяха затворени, бе се увила плътно с одеялото и се олюляваше леко напред и назад. Мисля, че отново преживяваше тази нощ.

Макон тръсна ядосано глава.

— Лицемери.

— Защо? — попитах аз.

— Винаги съм имал подозрения относно намеренията на Отвъдния съвет и мога да кажа, че те нямат нищо общо със запазването на хармонията в световете. Властта променя хората. Опасявам се, че те вече не са принципните водачи, каквито са били някога — обясни с възмущение в гласа той. Определено му беше трудно да прикрие разочарованието си.

И изтощението. Там се беше представил добре, но изглеждаше така, сякаш не е спал от дни. Сега, когато вече спеше, постоянно се изненадвах, че има нужда от сън като всички нас.

— Но Мариан е тук, с нас, в безопасност — допълни той и постави ръка на рамото й. Тя не вдигна глава.

— Засега.

Исках да се върна обратно, да премина пред Портата на времето и да размажа всички в онази зала. Не можех да понеса да гледам Мариан така.

Макон се отпусна в стола до нея.

— Да, засега. Но мога да кажа същото и за всекиго от нас. Имаме седмица, преди присъдата да бъде приложена — защото тя беше осъдена за измяна. Толкова време е необходимо на оповестяването на Perfidia да се изпълни. Няма да позволя да й се случи нищо, Итън. Това е повече от обещание.

Лив се свлече на масичката пред нея, абсолютно отпаднала.

— Ако някой ще направи нещо, за да сме сигурни, че нищо няма да се случи на Мариан, това съм аз. Ако не бях тръгнала с теб, ако бях останала в библиотеката, както се предполагаше…

— Сега кой е мрънкащата и депресирана чародейка? — побутна я по рамото Лена. — Това си е моята роля. Ти се предполага да си закачливата хиперумна блондинка, помниш ли?

— Колко грубо от моя страна. Извинявам се — усмихна се Лив. Лена й се усмихна в отговор и преметна ръка през рамото й, сякаш двете бяха приятелки. Всъщност в известен смисъл те бяха. През последните дни и месеци всички бяхме обвързани от една обща нишка, която сплиташе съдбите ни. Защото Осемнайсетата луна почти бе дошла, а никой от нас нямаше отговори.

Джон седна до Лив.

— Вината не е твоя. — Метна ми гаден поглед. — Негова е.

Дотук бяхме с приятелството.

Изправих се.

— Трябва да закараме Мариан в дома й.

Тя ме погледна за пръв път.

— Аз… не мога.

Разбирах я. Нямаше да може да заспи сама, не и в скоро време. Лив и Мариан бяха отново под един покрив за първи път след толкова време, само че този път бяха в стаята на Лив, а покривът им бе таванът на Тунелите. Зачудих се дали заклинанията за прикритие работи и срещу Пазителите. Надявах се да е така.

* * *

Имаше едно място, където можехме да отидем, независимо че световете ни спираловидно излизаха извън контрол. Мястото, където започна всичко за мен и Лена. Мястото, което беше само наше.

На сутринта след процеса на Мариан отидохме да го намерим отново. Рушащата се градина на „Грийнбриър“ беше черна и овъглена, но вече се виждаха места, където тревата бе почнала пак да расте. Но тънките стъбълца не бяха зелени, а кафяви като всичко останало в окръг Гатлин. Невидимите стени, които защитаваха „Рейвънуд“ от опустошение, не се простираха дотук. И все пак си беше нашето местенце. Поведох Лена към каменната плоча, където бяхме открили медальона на Женевиев. Струваше ми се, че се е случило преди години, а не една година по-рано.

Лена седна на камъка и ме дръпна до нея.

— Помниш ли колко красиво бе тук?

Погледнах я, най-красивото момиче, което някога бях виждал.

— Все още е.

— Представяш ли си как ще изглежда, ако всичко това го няма? Ако не успеем да го поправим, ако няма нов Ред?

Не можех да мисля за нищо друго, освен за жегата, буболечката и пресъхнали езера. Какво щеше да последва? Наводнение?

— Не знам дали ще има някакво значение. Може би и нас няма да ни има и дори няма да забележим разликата.

— Мисля, че и двамата сме видели достатъчно от другия свят, за да знаем, че това не е вярно. — Тя разбираше, че исках да я накарам да се почувства по-добре. — Колко пъти видя майка си? Тя знае какво се случва, може би по-добре от всеки друг.

Нямаше какво да кажа. Лена бе права, но не можех да позволя да понесе сама на крехките си плещи цялото бреме.

— Не го направи нарочно, Лена.

— Не знам дали това може да ме облекчи, все пак разруших света.

Притеглих я до гърдите си, заслушан в нежния ритъм на сърцето й.

— Светът не е разрушен. Още не.

Тя изскубна няколко сухи стръкчета.

— Но нечий живот скоро ще бъде. Единият, който е двама, трябва да се жертва, за да създаде новия Ред.

Никой от нас не можеше да го забрави, макар изобщо да не бяхме близо до отговора кой е той.

И ако Осемнайсетата луна наистина бе рожденият ден на Джон, значи ни оставаха само пет дни, за да разберем това. Животът на Мариан — животът на всички ни — зависеше от нещо толкова малко.

От него.

Или от нея.

Можеше да бъде всеки.

Който и да бе, се чудех какво ли правеше сега — дали имаше някаква представа какво се случва? Може би изобщо не се тревожеше. Може би не знаеше, че краят наближава.