Прелестен хаос

— Не се безпокой. Джон ни купи малко време. Ще измислим нещо — усмихна се тя. — Беше готино да го видиш да прави нещо за нас, а не срещу нас, както обикновено.

— А-ха. Дано да е така.

Не знам защо, но все още не можех да се примиря с присъствието на Джон в живота ни. Независимо че Лена бе решила да даде на Лив шанс да бъдат приятелки.

— Какво трябва да означава това? — попита нервно тя.

— Чу Макон. Ами ако просто се е възползвал от възможността да погълне всичките ви сили?

— Не знам. Може би просто трябва да приемем някои неща на доверие.

Не исках да го правя.

— И защо?

— Защото хората се променят. Нещата се променят. Всичко и всеки, когото познаваме, са се променили.

— А ако не искам? — упорствах аз.

— Няма значение. Променяме се, независимо дали го искаме или не.

— Но някои неща са си същите — казах аз. — Не е нужно да решаваме как да работи светът. Дъждът продължава да вали от небето, не да се изкачва нагоре. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Така е било и така ще бъде. Защо на вас, чародейците, ви е толкова трудно да приемете тази идея?

— Предполагам, че си падаме малко смахнати на тема контрол.

— Мислиш ли?

Косата на Лена леко се накъдри.

— Трудно е да не правиш нещо, когато можеш да го правиш. А в моето семейство няма много неща, които да не можем да правим.

— Наистина ли? — целунах я аз.

Тя се усмихна, без да отдръпва устните си от моите.

— О, млъкни.

— Трудно ли е да не правиш това? — попитах аз, докато я целувах по шията. По ухото. По устните.

— Ами това? — отвори уста тя, за да се оплаче, но не продължи.

Целувахме се, докато ударите на сърцето ми започнаха да отслабват. Дори и тогава обаче не бях сигурен дали щяхме да спрем, но го направихме.

Защото чухме познат звук във въздуха.

Времето и пространството се отвориха. Видях върха на бастуна ми, докато Ейбрахам Рейвънуд се появяваше през дупката в небето, а въздухът зад него се затваряше с пукот и трясък.

Беше облечен с черния си костюм, а на главата му се извисяваше черният цилиндър, с който приличаше на баща на Линкълн.

— Дали чух нещо за някакъв нов Ред? — Свали шапката си и потупа с ръка ръба й, за да махне несъществуващия прах. — Всъщност оказа се, че разрушеният ми върши чудесна работа. И съм сигурен, че моето момче Джон ще бъде на същото мнение, щом се върне обратно там, където му е мястото.

Преди да отговоря, чух звук от стъпки в калта. Секунди по-късно видях черните й мотористки ботуши.

— Трябва да се съглася.

Сарафина стоеше до каменния свод, черната й къдрава коса — същата като на Лена — се виеше свободно по раменете й. Въпреки че бе ужасно горещо, носеше дълга черна рокля с ивици плат, които обвиваха тялото й на кръст. Приличаше ми на усмирителна риза.

Лена…

Тя не ми отговори, но чувствах как сърцето й биеше все по-силно. Златните очи на Сарафина се втренчиха в мен.

— Смъртният свят е в състояние на прелестен хаос и унищожение, които неминуемо ще доведат до мъчителен край. И сами да го бяхме планирали, нямаше да се получи толкова добре.

Лесно й беше да го каже, след като първоначалният им план се бе провалил.

Беше зловещо да я видим тук, след като бяхме станали свидетели как подпалва родния дом на Лена с нея самата и с баща й вътре. Но в съзнанието ни присъстваше и другият образ — на момичето, не много по-голямо от Лена, което се бори с мрака в себе си.

И загубва.

Издърпах Лена на крака, ръката й направо прогори моята в мига, в който кожите ни се докоснаха.

Лена. С теб съм.

Знам.

Гласът й прозвуча в главата ми някак кух, лишен от емоции.

Сарафина й се усмихна.

— Моята увредена, полуотдадена на мрака дъщеря. Бих искала да кажа, че ми е приятно да се видим отново, но това би било лъжа. Не бих била себе си, ако не бях честна.

Лицето на Лена напълно бе изгубило цвета си. Стоеше толкова изпъната и неподвижна, че не бях сигурен дали изобщо диша.

— Е, значи не си себе си и по-скоро си нищо, майко, защото и двете знаем, че си лъжкиня.

Сарафина размърда небрежно пръсти.

— Нали знаеш какво казват за стъклените къщи и камъните? Не бих посегнала към камък, ако бях на твое място, скъпа. Гледаш ме през едно зелено и едно златно око.

— Не е същото — намесих се аз. — Лена носи и Светлината, и Мрака в себе си.

Сарафина махна с ръка към мен, сякаш бях досадно насекомо, скакалец, опитващ се да си пробие път към слънчевата светлина.

— Във всички нас има и Светлина, и Мрак, Итън. Не си ли го разбрал досега?

По гръбнака ми премина студена тръпка.

Ейбрахам се облегна на бастуна си.

— Говори за себе си, скъпа моя. Сърцето на този стар инкубус е черно като катрана в ада.

Лена не се интересуваше от сърцето на Ейбрахам, нито от липсата на такова у Сарафина.

— Не знам какво искате и не ми пука. Трябва да си тръгнете, преди чичо Макон да е усетил, че сте тук.

— Опасявам се, че не можем да направим това. — Празните черни очи на Ейбрахам бяха втренчени в Лена. — Имаме работа за вършене.

Всеки път щом чувах гласа му, ме изпълваше гняв. Мразех го заради това, което беше причинил на леля Пру.

— Каква работа? Да унищожите целия град, това, което не успяхте да довършите миналия път?