Прелестен хаос

— Първия път?

Лив изобщо не вдигна глава.

— Итън не ти ли каза? Намери тази врата преди седмици. Него го пусна да мине, но не и мен. Не пожела да ми каже с подробности какво е видял там. Но оттогава изучавам вратата.

— Преди седмици?

— Не знам точната дата — отвърна разсеяно Лив.

Итън?

Мога да ти обясня. Щях да ти кажа онази вечер в киното, но вече ми се беше ядосала, че съм поканил Лив на танците.

Тайна врата? С тайната ти приятелка? И си намерил нещо тайно зад нея? Защо ли това би ме ядосало?

Трябваше да ти кажа и щях да го направя. И няма за какво да се притесняваш от Лив.

Нямаше да се отърва толкова лесно. Опитвах се да не поглеждам Лена, забил поглед към рисунките в бележника на Лив.

— Това е — казах аз, като разпознах символите.

Лив повдигна листа срещу издълбаните във вратата символи, местейки го от един дървен квадрат към друг, докато ги сравняваше.

— Виждате ли повтарящите се елементи в тези три кръга?

— Колелото — казах автоматично аз. — Каза, че това е колелото на съдбата.

— Да, но може би не е само въпросното колело. Мисля, че всеки кръг представлява един от тримата Пазители. Отвъдният съвет.

— Онези, които се появиха в библиотеката ли? — попита Лена.

Лив кимна.

— Прочетох всичко, което намерих за тях, но то не беше много. И все пак мисля, че онези, които ни посетиха, наистина трябва да са тримата Върховни пазители.

Замислих се за това.

— Звучи логично. Първия път, когато преминах отвъд, се озовах в залата на Пазителите.

— Значи смяташ, че тези знаци ги символизират? — попита Джон. — Тези изроди, които искаха да отведат Лив?

Кимнах.

— И Мариан.

Той изглеждаше по-притеснен за Лив, отколкото за Мариан, което не ме изненадваше, но все още ме ядосваше. Както всичко, което излизаше от устата му. Лив не ни обърна внимание и на двама ни, а посочи към първия кръг, онзи с най-малкото спици.

— Мисля, че този представлява това, което става сега — настоящето, а този — посочи към втория кръг, пресечен от повече спици — символизира какво е минало.

— Тогава този е… — посочи Джон към последния кръг, в който нямаше никакви спици.

— Това, което никога няма да се случи, или пък което винаги ще бъде. — Лив проследи с пръст очертанията му. — С други думи, бъдещето.

— Ако всеки кръг символизира и някой от Пазителите, тогава кой кой е? — попитах аз.

Лена се вгледа в кръга с най-много спици.

— Мисля, че онзи големият тип е миналото. Той носеше онзи празен пясъчен часовник, когато го видяхме в архива.

Лив кимна.

— Съгласна съм.

Пресегнах се и докоснах кръговете. Бяха твърди и студени, различни от материала на останалата част от дървената врата. Преместих дланта си към празния кръг.

— Жената от Съвета, онази, която приличаше на албинос. Тя е това, което не се е случило, нали? Бъдещето? Защото тя е нищо. Искам да кажа, на практика беше невидима.

Лив докосна третия кръг.

— Което означава, че високият е настоящето.

Светлината в стаята премигна и Джон се обади изнервено.

— Всичко това ми прилича на абсолютни глупости. Нещо, което ще се случи? Което няма да се случи? За какво говорите?

— Това, което ще бъде, и това, което няма да бъде, е еднакво възможно и невъзможно — обясни Лив. — Предполагам, че може да се каже и така: те са отсъствие на история, място, където чародейските хроники не съществуват. Не можеш да разкажеш история или да запишеш информация за нещо, което още не е станало. Това е правилото 101 на Пазителя.

Лив говореше някак унесено и аз се запитах какво знаеше тя за „Хрониките на чародейците“.

— Какво чародейско? — недочу Джон и премести светлината от едната си ръка в другата.

— Това е книга — започна Лена, без да сваля очи от вратата. — Пазителите я носеха със себе си, когато дойдоха при Мариан.

— Все тая — изпуфтя Джон с отегчение. — Ако говорите за бъдещето, просто си го наричайте така, става ли?

Лив кимна.

— Но трябва да помним, че не става дума само за бъдещето в света на смъртните. Говорим за всичко непознато, за чародейци и за смъртни. Включително неизвестни пространства и светове, места, където светът на демоните се среща с нашите.

— Светът на демоните? — сепнах се аз. Нещо ми звучеше познато. Трябваше да кажа на Лив. — Знам място, където демонският свят се среща с нашия. Искам да кажа, не че знам много неща, но я познавам. Лилум. Царицата на демоните.

Лив побледня на мига, но Джон направо изперка.

— За какво говориш?

— За онова с Лилум…

— Тук няма Лилум — тръсна глава Лив. — Самото присъствие на Лилум в нашия свят ще означава пълно унищожение на съществуването като такова.

— Какво общо има това с нея? — попитах аз.

— С нея? За нея ли говореше преди? Лилум ли ти е казала за Осемнайсетата луна? Царицата на демоните?