Прелестен хаос

— Да не полудя напълно? Нима смяташе, че няма да разбера какво си намислил? Откъде идваш? — разплака се тя.

Джон пристъпи пред мен.

— Откъде знаеш, че ще бъда тук?

Тя размаха лист хартия пред него.

— Остави ми бележка.

— Оставил си й бележка? — попитах аз.

— Просто й казвах „сбогом“ и някои други неща. Не съм написал къде ще ходя.

Поклатих глава.

— Това е Лив. Не ти ли хрумна, че ще се досети?

Тя повдигна китката си. Стрелките на селенометъра й направо бяха полудели.

— Единият, който е двама? Нима мислеше, че не съм разбрала от самото начало, че си ти? Ако не ми беше написал, никога нямаше да ти го кажа, но…

— Лив.

— От месеци се опитвам да намеря начин да реша проблема, без да те засегне — каза тихо тя и затвори очи.

Той протегна ръка към нея.

— Аз се опитвам да го реша, без да засегна теб.

— Не е нужно да го правиш — поклати Лив глава и Джон я придърпа към гърдите си и я целуна по челото.

— Напротив. Нужно е. Поне веднъж в живота си искам да постъпя правилно.

Сините очи на Лив бяха зачервени от плач.

— Не искам да отиваш. Ние само… Аз никога нямах шанса… Ние никога нямахме шанс…

Той постави пръст на устните й.

— Шшш… Имахме. Аз имах. — Погледна встрани, в нощта, но все още говореше на нея. — Обичам те, Оливия. Това бе моят шанс.

Тя не отговори, само сълзите й потекоха по лицето й.

Джон пристъпи към мен и ме дръпна за ръката.

— Грижи се за нея вместо мен, става ли?

Кимнах.

Той се наведе по-близо.

— Ако я нараниш, ако я докоснеш, ако позволиш някой да разбие сърцето й, ще те намеря и ще те убия. И после ще продължа да ти причинявам болка и в отвъдния свят. Разбра ли ме?

Разбирах го по-добре, отколкото той предполагаше.

Джон ме пусна и съблече якето си. Подаде го на Лив.

— Запази го. За да ме помниш. Има и още нещо — каза той и бръкна в един от джобовете. — Не помня майка си, но Ейбрахам ми е казвал, че това е било нейно. Искам да го вземеш.

Беше златна гривна с надпис на наядски или друг чародейски език, който само Лив би успяла да разчете. Краката й се подкосиха и тя започна да хлипа.

Джон я прегърна толкова силно, че върховете на обувките й едва докосваха земята.

— Радвам се, че срещнах някого, на когото да искам да я дам.

— И аз… — отвърна едва чуто тя.

Той я целуна отново и отстъпи назад.

Кимна ми.

И се метна през ръба на кулата.

И тогава чух гласа й, отекващ в мрака. Лилум.

Балансът не е платен.

Само Избраника може да извърши това жертвоприношение.

20.XII Погрешният

Когато отворих очи, бях отново в стаята си. Втренчих се в синия таван и се опитах да се сетя как се бях озовал тук. Бяхме се пренесли, но не с Джон. В това бях сигурен, защото той лежеше в безсъзнание на пода ми.

Трябва да е бил някой друг. Някой по-могъщ от инкубус. Някой, който знаеше за Осемнайсетата луна.

Някой, който явно знаеше всичко — включително единственото, за което вече започвах да се досещам.

Лив разтърсваше Джон, все още хлипайки.

— Събуди се, Джон. Моля те, събуди се!

Той отвори очи и за секунда изглеждаше напълно объркан.

— Какво, по дяволите…

Тя се метна на врата му.

— Няма никакви дяволи, никакъв ад, никакъв рай!

— Къде съм? — попита той, все още дезориентиран.

— В стаята ми — обясних аз, надигнах се и се облегнах на стената.

— Как се озовах тук?

— Не питай.

Не исках да обяснявам, че Лилум ни бе пренесла по някакъв начин всички.

Повече се притеснявах в момента за друго.

Избраника не беше Джон Брийд.

Трябваше да говоря с един човек.

21.XII Истината

Потропах на вратата и зачаках сред бледия жълт кръг от светлината на лампата на верандата. Гледах вратата, пристъпвайки неловко от крак на крак, с ръце, пъхнати в джобовете. Искаше ми се да не бях тук. Искаше ми сърцето ми да не препускаше толкова силно.

Щеше да помисли, че съм полудял.

И защо не? Аз самият вече си го мислех.

Първо видях халата, после пухкавите чехли и стъкленото око.

— Итън? Какво правиш тук? С Мичъл ли си? — мисис Инглиш надникна зад мен, потупвайки пластмасовите ролки в косата си, сякаш имаше начин да ги направи да изглеждат по-привлекателни.

— Не, госпожо.

Тя изглеждаше разочарована и веднага превключи на училищния си тон.

— Имаш ли представа колко късно е?

Беше едва девет.

— Може ли да вляза за минутка? Наистина трябва да говоря с вас.

Е, не точно с вас.

— Сега ли?

— Само за минута. Става дума за… процеса.

Процесът на саможертвата, за вземането на решения…

Но това не можех да й го кажа веднага.

Това привлече вниманието й, защото си помисли, че говоря за пиесата, както си знаех, че ще стане.

Последвах я в дневната й за втори път, но тя не помнеше, че това се е случвало. Колекцията от керамични фигурки на лавицата над камината бе подредена идеално, сякаш тук не се бе случвало нищо драматично. Единственият издайнически знак бе, че растението паяк бе изчезнало. Предполагам, че някои неща се счупват толкова зле, че не могат да бъдат поправени.

— Заповядай, Итън, седни.