Прелестен хаос

Автоматично седнах в стола с цветната тапицерия и после скочих като опарен, защото в малката стая нямаше друго място за сядане. Никой истински син на Гатлин не би могъл да седи, докато дамата стои права.

— Добре съм си така, вие седнете, госпожо.

Мисис Инглиш намести очилата си, докато сядаше на стола.

— Хм, трябва да призная, че това ми се случва за пръв път.

Не и за мен. Но нека си остане така.

— Итън? За какво точно искаше да говорим?

Закашлях се леко, за да прочистя гърлото си.

— Може да ви се стори малко странно…

— Слушам те.

Не мисли за това. Кажи думите. Тя ще те чуе някак си.

— Там е работата. Не искам да говоря с вас. Искам да говоря със… знаете. Само дето не знаете. С другото ви аз.

— Моля?

— Лилум, госпожо.

— Произнася се Лилиан, но не мисля, че е подходящо да ме наричаш по първо име. — Млъкна и се поколеба за миг. — Може би те притеснява приятелството ми с баща ти…

Нямах време за това.

— Царицата на демоните? Тук ли е?

— Какво?

Не спирай.

— Колелото на съдбата? Безкрайната река? Чуваш ли ме?

Мисис Инглиш се изправи. Лицето й бе пламнало и никога не я бях виждал толкова ядосана.

— Да не си надрусан? Това някакъв идиотски номер ли е?

Огледах се отчаяно из стаята. Очите ми се спряха на фигурките на лавицата и отидох до тях. Луната бе от камък, светла и кръгла, с полумесец, издълбан върху нея.

— Трябва да поговорим за луната.

— Ще се обадя на баща ти.

Не спирай.

— Осемнайсетата луна. Нищо ли не ви говори?

С периферното си зрение видях как посяга към слушалката на телефона.

Аз посегнах към луната.

Стаята се изпълни със светлина. Мисис Инглиш замръзна на място, пространството започна да се разпада край нея…

Намирах се пред Temporis Porta, но вратите бяха широко отворени. От другата страна имаше тунел с грубо измазани с хоросан стени. Пристъпих напред.

Тунелът бе малък, таванът бе толкова нисък, че трябваше да се привеждам, докато ходех. По стената имаше тънки линии, които изглеждаха така, сякаш някой ги бе използвал, за да отброява нещо. Вървях около километър, когато видях прогнило дървено стълбище. Осем стъпала.

Най-отгоре имаше дървен капак с желязна халка за отваряне. Изкачих се предпазливо по стъпалата, надявайки се, че ще издържат тежестта ми. Щом стигнах горе, се наложи да блъсна капака силно с рамото си и да натисна силно, за да го отворя.

Слънчевата светлина се изля в тунела и върху мен. Намирах се в средата на поле и точно от мястото, където стоях, започваше пътека. Не толкова пътека, колкото две успоредни, виещи се линии, където високата трева бе приведена и утъпкана в пръстта. Полетата от двете страни бяха като от чисто злато, царевица и слънчева светлина — не кафяви, незасегнати от скакалците и сушата. Небето бе в онова синьо, което бях почнал да наричам гатлинско синьо. Ефирно и безоблачно.

Ехо? Тук ли си?

Тя не беше тук, а аз не можех да повярвам къде се намирах.

Бих познал това място винаги; бях виждал достатъчно снимки — плантацията на моя прапрапрапрадядо Елис Уейт. Този, който се бе бил на отсрещната страна на път номер 9 по време на Гражданската война и бе загинал. Оттук можех да видя моя — и неговия — дом, „имението“ Ландинг. Трудно ми беше да кажа дали изглеждаше същото, поне сините капаци на прозорците бяха май непроменени. Погледнах надолу към капака, скрит от калта и тревата, и веднага разбрах. Това бе тунелът, който водеше до килера в мазето на къщата ни. Бях излязъл от другата страна — безопасната, където робите, ползващи мрежата за подпомагане на бегълците, можеха да се скрият в гъстите полета.

Защо Вратата на времето ме бе довела тук? Какво правеше Лилум във фермата на семейството ми, преди повече от сто и петдесет години?

Лилум? Къде си?

Половин ръждясал велосипед лежеше от едната страна на пътя. Или поне приличаше на част от такъв. Виждах къде е бил разрязан металът и как по рамката бе прокаран маркуч. Сигурно е бил използван за напояване на полето. Чифт кални гумени ботуши стояха в пръстта до кормилото на колелото. Полетата се простираха край мен във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът.

Какво трябва да правя тук?

Погледнах пак към ръждясалата половинка от велосипеда и усетих как ме залива вълна на безнадеждност. Нямаше начин да успея да напоя полето. То бе прекалено голямо, а аз бях сам.

Слънцето напичаше все по-силно и листата ставаха кафяви и полето скоро нямаше да бъде така златисто, а изгоряло и мъртво като всичко останало. Чух познатото жужене. Скакалците идваха.

Защо ми показваш това?

Седнах в пръстта и се загледах в синьото небе. Видях голяма пчела, прелитаща опиянена от едно цвете на друго. Усещах почвата под мен, мека и топла, макар да бе суха. Зарових пръстите си дълбоко в нея и я почувствах, деряща кожата ми като груб, едър пясък.

Знаех защо бях тук. Независимо дали можех да го довърша или не, трябваше да опитам.

Това е, нали?