Прелестен хаос

— И няма никакъв друг начин?

— Не, освен ако не искаш да седнеш с майка си на верандата и да наблюдавате Края на дните.

Опитвах се да го изкарам на шега, но нещо напоследък не ми се получаваше. Може би Счупената ми душа бе виновна за това.

Линк спря да дриблира и пъхна топката под мишница.

— Хей, Итън…

— Какво?

— Спомняш ли си онова „Туинки“ в автобуса? Онова, което ти дадох във втори клас, в деня, когато се запознахме?

— Което намери на пода и ми го даде, без да ми кажеш? Отлично помня.

Той се ухили и метна топката.

— Не беше падало на пода. Това си го измислих.

Топката се удари в обръча и се изтърколи на улицата.

Оставихме я там.

* * *

Намерих Мариан и Лив в архива, отново заедно на мястото, на което принадлежаха.

— Лельо Мариан!

Бях толкова щастлив да я видя, че почти я смачках, докато я прегръщах. Когато най-накрая я пуснах, видях, че тя ме чака да го кажа. Нещо, каквото и да е — за причината, поради която я бяха пуснали.

Затова започнах. Поднесох им историята бавно, парченце по парченце, въпреки че те невинаги си пасваха. Отначало и двете бяха облекчени — мислеха, че ще чуят някакви добри новини. Гатлин и смъртният свят нямаше да бъдат унищожени в свръхестествен Апокалипсис. Чародейците нямаше да загубят силите си или да се подпалват неволно, въпреки че в случая със Сарафина това ни спаси живота. Те чуха това, което исках да чуят. Всичко щеше да бъде наред.

Трябваше да е наред.

Щях да дам живота си в замяна на това — тази част обаче я пропуснах.

Но и двете бяха прекалено умни, за да оставят историята да свърши така. И колкото повече парченца им давах, толкова по-бързо умовете им ги напасваха, за да създадат цялата сбъркана истина. Разбрах точно кога запълниха и последното парченце.

Ужасният миг, когато видях как израженията на лицата им се промениха и усмивките им изчезнаха. Лив не ме погледна. Въртеше бясно селенометъра на китката си и извиваше кожените си гривни.

— Ще измислим нещо. Винаги го правим. Трябва да има и друг начин.

— Няма.

Не беше нужно да го казвам; тя вече го знаеше.

Без да каже нито дума, Лив махна една от гривните си и я завърза на китката ми. По лицето й се стичаха сълзи, но тя не вдигаше очи към мен. Опитах се да си представя какво ли е да си на нейно място, но не можех. Беше прекалено тежко.

Спомних си как загубих майка си, как се взирах в костюма, оставен на стола в ъгъла на стаята ми, който ме чакаше да го облека и да призная, че майка ми е мъртва. Спомних си как Лена падна на колене в калта, хлипаща в деня на погребението на Макон. Сестрите, които гледаха невиждащо в ковчега на леля Пру, мачкайки кърпичките си в ръце. Кой щеше да ги развежда сега из града и да се грижи за тях? Никой не ти казва това. По-трудно е да бъдеш онзи, който остава след смъртта на другия.

Спомних си колко спокойно леля Пру премина през Последната врата. Тя беше в покой със себе си, но къде бе покоят за останалите от нас?

Мариан не каза нито дума. Гледаше ме, сякаш искаше да запамети лицето ми и да замрази този момент във времето, така че никога да не го забрави. Тя знаеше истината. Мисля, че бе очаквала нещо такова да се случи от момента, в който Отвъдният съвет на пазителите я беше освободил.

Нищо не ни се дава даром, винаги трябва да се плати цената.

Ако зависеше от нея, тя щеше да направи същото, за да защити хората, които обичаше.

Бях убеден, че и Лив би постъпила така. По своя си начин точно това бе направила тя за Макон. Същото бе направил Джон за нея на водната кула. Може би сега се чувстваше гузна, че Избраника се оказах аз, а не Джон.

Надявах се, че знаеше истината — че не беше виновна за това, нито аз, нито той. Независимо колко пъти ми се бе искало да повярвам, че е така.

Това бе моят живот и беше настъпил моментът да свърши.

Аз бях Водача. Това бе моята най-важна и най-ужасна мисия.

Винаги е била изписана в картите, онези, които Ама толкова отчаяно се опитваше да промени.

Винаги съм бил аз.

Но те не ме оставиха да кажа нищо от това. Мариан ме прегърна, а Лив прегърна и двама ни. Някога майка ми ме прегръщаше така, сякаш ако зависеше от нея, никога нямаше да ме пусне. После Мариан ми прошепна нещо тихо. Беше от Чърчил. И се надявах да го запомня, където и да отивах.

„Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.“

21.XII Изоставените

Лена не беше в стаята си в „Рейвънуд“. Седнах на леглото й да я изчакам и вперих поглед в тавана. Замислих се за нещо и взех възглавницата й, после зарових лице в нея. Спомних си как миришеха възглавниците на мама, след като си бе отишла. Беше като магия за мен, сякаш част от нея все още съществуваше в моя свят. Исках Лена да има поне това.

Спомних си как счупихме леглото й, онзи път, когато покривът падна върху нас, и другия, когато се бяхме разделили и мазилката се сипеше отвсякъде. Погледнах стените, сетих се за думите, които се изписаха сами върху тях, когато Лена за пръв път ми каза как се чувства.

Не само ти си влюбен.