Прелестен хаос

— Когато ураганът удари, вината не е на метеоролога — не повече, отколкото на бог, независимо какво казва майката на Уесли. И в двата случая това няма никакво значение за хората, останали без покрив над главите си, нали така? — Погледна ме примирено. — Но мисля, че и двамата знаем, че аз съм причината за всичко. А тази дупка се оказа прекалено голяма за мен, за да я запуша.

Поставих едрите си длани върху нейните — ръцете й изглеждаха толкова мънички в сравнение с моите.

— Това трябва да ти кажа. Мога да го оправя.

Ама трепна, тревожните бръчки в челото й се врязаха още по-надълбоко.

— За какво говориш, Итън Уейт?

— Мога да го спра. Жегата и сушата, земетресенията и загубата на силата на чародейците — всичко. Но ти вече го знаеш, нали? Затова отиде при бокора.

Лицето й стана мъртвешки бледо.

— Не смей да говориш за тоз дявол в тази къща! Ти не знаеш…

— Знам, че го посети, Ама — проследих те.

Вече нямаше време за игрички. Не можех да си тръгна, без да се сбогувам с нея. Дори ако тя не желаеше да чуе тези думи от мен.

— Предполагам, че това си видяла в картите, нали? Знам, че се опита да промениш нещата, но Колелото на съдбата се стоварва върху всички ни.

Стаята бе толкова тиха, сякаш някой бе изсмукал въздуха от нея.

— Така каза ти, нали?

Никой от нас не помръдваше, нито дишаше. За миг Ама изглеждаше толкова стресната, че бях убеден, че ще хукне и ще посипе цялата къща в сол.

Но не, лицето й се сгърчи и тя се спусна към мен, после стисна ръцете ми така, като че ли искаше да ме разтърси.

— Не и ти! Ти си моето момче. Колелото няма никаква работа с теб. Грешката е моя, но аз ще оправя всичко.

Поставих ръце на слабичките й раменца и се загледах как сълзите се стичат по лицето й.

— Не можеш, Ама. Само аз мога. Трябва да съм аз. Тръгвам преди съмване…

— Не говори! Нито дума повече! — извика тя и заби пръсти в ръцете ми, сякаш се опитваше да не потъне в някаква морска бездна.

— Ама, чуй ме…

— Не! Ти ме чуй! — започна да ме умолява тя с налудничаво изражение. — Измислила съм всичко. Сключих сделка. Просто трябва да почакаш. — Вече говореше на себе си като луда жена. — Всичко съм измислила. Ще видиш.

Ама грешеше. Не знам дали знаеше, но аз бях наясно.

— Това трябва да го направя аз. Ако не го направя, ти и татко, целият този град — всички ще загинат.

— Не ме е грижа за този град! — изсъска тя. — Да изгори до основи! Нищо няма да се случи на момчето ми! Чуваш ли ме? — Започна да върти глава от една страна на друга, оглеждайки се из стаята, сякаш търсеше някого, който се криеше в сенките. Когато погледна пак мен, коленете й се подкосиха и тялото й заплашително се приведе на една страна. Щеше да припадне. Сграбчих я за ръцете и я повдигнах нагоре. Очите й не се откъсваха от моите. — Вече загубих майка ти. Не мога да загубя и теб.

Положих я внимателно на един от столовете и се отпуснах на пода до нея, наблюдавайки я как бавно идва на себе си.

— Дишай дълбоко. — Спомних си как Телма казваше това на леля Мърси, когато получаваше някой от своите припадъци. Но отдавна бяхме преминали етапа на дишането.

Ама се опита да ме отблъсне.

— Добре съм. Стига да ми обещаеш, че няма да правиш нищо глупаво. Ще оправя кашата. Само чакам подходящата нишка, за да закърпя таз дупка.

Нишка от макарата с черна магия на бокора, обзалагах се аз. Не исках последното нещо, което ще кажа на Ама да бъде лъжа. Но в момента с нея не можеше да се говори разумно. Нямаше начин да я убедя, че постъпвам правилно. Тя беше сигурна, че имаше някаква пробойна и ще успеем да се възползваме от нея, също като Лена.

— Добре, Ама. Нека те заведем до стаята ти.

Тя се подпря на ръката ми, докато се изправяше.

— Трябва да ми обещаеш, Итън Уейт.

Погледнах я право в очите.

— Няма да правя нещо глупаво. Обещавам. — Беше само наполовина лъжа. Защото да спасяваш хората, които обичаш, не е глупаво. Дори не е въпрос на избор.

Но все още исках последните думи, които Ама ще чуе от мен, да са чиста истина, както това, че утре слънцето ще изгрее. Затова след като й помогнах да седне в любимия й стол, я прегърнах силно и й прошепнах:

— Обичам те, Ама.

Нямаше нищо по-вярно от това, което да й кажа.

Входната врата се тресна точно когато затварях вратата на спалнята на Ама.

— Привет на всички! У дома съм си — прозвуча гласът на баща ми от коридора. Канех се да отговоря, когато чух познатия звук от отварянето на друга врата. — Ще си бъда в кабинета. Имам много неща за четене.

Беше иронично. Баща ми прекарваше цялото си време в търсене на информация за Осемнайсетата луна, а аз знаех повече за нея, отколкото ми се искаше.