Прелестен хаос

Когато се върнах в кухнята, видях старата бутилка на масата, там, където Ама я бе оставила. Беше прекалено късно, за да се улавя нещо в нея, но я взех в ръце. Дали щеше да има бутилкови дървета на мястото, където отивах? По пътя към стаята си минах край кабинета, в който баща ми се бе затворил, за да работи. Все още седеше пред старото бюро на майка ми, лампата бе светната, документите му бяха разпилени навсякъде, знаех, че има и кофеиново кафе, което вкарваше контрабандно, за да не го усети Ама. Отворих уста, за да кажа нещо. Не знаех какво — но точно в този миг той се ровеше в чекмеджето, извади оттам тапи за уши и си ги сложи.

Сбогом, татко.

Облегнах чело на вратата. Оставих нещата да бъдат такива, каквито бяха. Щеше да разбере всичко сам, съвсем скоро.

* * *

Лена заспа, плачейки, едва след полунощ. Лежах в леглото си и си четях „За мишките и хората“ за последен път. През последните месеци спомените ми толкова бяха избледнели за най-различни неща, че не помнех голяма част от историята. Но един момент помнех. Края. Притесняваше ме всеки път, когато го четях — начинът, по който Джордж застрелва Лени, докато му разказва за фермата, която ще си имат някой ден. Фермата, която Лени никога нямаше да види.

Когато учихме романа в училище, всички бяха на мнение, че Джордж извършва голяма саможертва, застрелвайки най-добрия си приятел. Това бе убийство по милост, защото Джордж знае, че Лени ще бъде обесен заради неволното убийство на момичето в ранчото. Но аз не се вързах на тази версия. Да застреляш най-добрия си приятел в главата, вместо да избягаш с него, не ми се струваше голяма саможертва. Лени бе извършил саможертвата — независимо дали го осъзнаваше или не. Което беше най-ужасното в историята — мисля, че той така или иначе щеше да се жертва за Джордж, доброволно, без да се замисли. Той искаше Джордж да има тази ферма, да бъде щастлив.

Знаех, че моята саможертва нямаше да направи никого щастлив, но щях да спася живота им. Това бе достатъчно. Знаех и че никой от хората, които ме обичаха, нямаше да ми позволи да извърша тази саможертва в тяхно име и именно заради това в един през нощта нахлузих дънките си.

Погледнах за последно стаята си — струпаните една върху друга до стените кутии с обувки, които съдържаха всичко важно за мен; стола в ъгъла, където бе седнала майка ми, когато ме посети преди два месеца; купчините от любимите ми книги, скрити под леглото; и въртящия се стол, който не се въртеше, когато Макон сядаше на него. Исках да запомня всичко. Докато прекрачвах перваза на прозореца, се зачудих дали ще успея.

* * *

Водната кула на Съмървил се извисяваше над мен на лунната светлина. Повечето хора не биха избрали това място, но в сънищата ми се случваше тук, така че знаех, че изборът ми бе правилен. Напоследък приемах много неща на доверие. Да опознаваш себе си, не ти оставя много време, за да променяш живота си. Настройваш се някак философски и проумяваш нещата — по-скоро, те някак сами се „проумяват“ — и всичко ти се избистря в съзнанието.

Първата ти целувка не е толкова важна, колкото последната.

Тестът по математика наистина е без значение.

Хубавият пай наистина е хубав.

Нещата, в които си добър, и нещата, в които не си, са просто две различни страни на едно и също нещо.

Това важи и за хората, които обичаш, и онези, които мразиш — и за хората, които обичат или не обичат теб.

Единственото важно нещо е, че винаги има неколцина души на този свят, за които ще те е грижа.

Животът е наистина, наистина кратък.

Извадих гердана на Лена от задния си джоб и го погледнах за последен път. Протегнах ръка през отворения прозорец на волвото и го пуснах на седалката. Не исках нищо да му се случи, когато това свършеше. Радвах се, че ми го беше дала. Чувствах, че част от нея беше тук с мен.

Но бях сам. Исках да бъде така, без приятелите, без семейството, без разговори, без келтски нишки. Дори и без Лена. Исках нещата да се случат съвсем естествено.

Начинът, по който ги чувствах, бе ужасен. Начинът, по който се случваха — още повече.

Вече го усещах. Съдбата ми ме настигаше — съдбата ми и нещо друго.

Небето се раздра на няколко метра от мястото, където стоях. Очаквах Линк да излезе от мрака с пакетче вафли или нещо подобно, но бе Джон Брийд.

— Какво става? Макон и Лив добре ли са? — попитах аз.

— Да, всичко е наред, предвид ситуацията.

— Тогава какво правиш тук?

Той сви рамене и разсеяно защрака с капака на запалката си — отвори я, затвори я, отвори я…

— Реших, че може да имаш нужда от някой до теб.

— Защо? За да ме бутнеш от ръба ли? — Само наполовина се шегувах.